– Махни си ръката – процеди тя през стиснати зъби.
Той само я премести по-високо и пак я потърка в бедрото ѝ, прокарвайки палец по меката ѝ кожа. Прониза го незабавно желание и той се възбуди от нея за стотен път тази нощ.
Очите ѝ започнаха да се стрелкат из залата.
– Искаш ли любовник? Знам, че не можеш да лъжеш, затова, ако ми кажеш, че не искаш, ще си махна ръката.
– Престани... – Тя се изчерви като домат. Безсмъртна, която постоянно се изчервява. Невероятно.
– Искаш ли мъж в леглото си? – попита шепнешком той.
Палецът му я галеше все по-нависоко и накрая стигна до коприната, която носеше. Дъхът му изсвистя между зъбите.
– Добре! – промълви тя задавено. – Ще ти кажа. Искам. Но това никога няма да си ти.
– И защо не?
– Аз... чувала съм за твоя вид. Знам, че губите разсъдъка си и подивявате, че дращите и хапете като животни...
– И какво му е лошото?
Когато тя отново издаде онзи раздразнен звук, той продължи:
– При нас жените са тези, които дращят. Освен това, те са тези, които хапят повече. Това не би трябвало да е новост за теб, вампирке.
На лицето ѝ се изписа студенина.
– Следващият мъж, когото приема в леглото си, ще ме приеме такава, каквато съм, и няма да ме гледа с отвращение просто заради начина, по който съм принудена да оцелявам. Искам мъж, който ще направи всичко възможно да се чувствам сигурна и доволна, а не обратното. Което означава, че ти се дисквалифициран от състезанието още от първия ден.
„Не разбира“ – помисли си той, докато бавно отдръпваше ръката си. Съдбата им бе отредила тази участ. Той беше свързан с нея. Което означаваше, че никога вече няма да има други състезатели нито за нея, ниго за него.
* * *
След като Лаклен спря да я опипва под масата и храната пристигна, той започна бавната си, чувствена любовна авантюра с вечерята си. Очевидно се наслаждаваше на всяка хапка – толкова, че Ема почти изпита желание и тя да хапне, вместо само да се преструва, че го прави.
Накрая трябваше да признае, че вечерята им с разменяне на чинии и летяща храна – поради непохватното ѝ боравене с приборите – не беше неприятна.
След като сервитьорът отнесе чиниите им, Ема видя как жената на съседната маса се извинява, след като приключи с вечерята си. Така постъпваха човешките жени. След като се нахранеха, вземаха чантите си в скута, потупваха ги и отиваха до тоалетната да освежат червилото си и да проверят дали зъбите им са чисти. След като, така или иначе, се преструваше...
Само че нямаше чанта. Беше я съсипала, когато ликанът срещу нея я блъсна на калната земя. Намръщи се, но все пак понечи да стане.
– Ще отида до тоалетната – измърмори.
– Не. – Той посегна към краката ѝ и това я накара да ги дръпне рязко обратно под масата.
– Моля?
– Защо ще ходиш там? Знам, че нямаш такива нужди.
Тя запелтечи от притеснение:
– Ти не... не знаеш нищо за мен! И искам така да си остане.
Той се облегна назад с ръце зад главата и нехайно изражение, сякаш не обсъждаха нещо толкова лично.
– Имаш ли? Имаш ли такива нужди?
Лицето ѝ пламна. Нямаше. И доколкото знаеше, и другите вампири ги нямаха. Както и валкириите, защото те не... ами те не ядяха.
– Разбрах по изчервяването ти. Значи, нямаш.
Нищо ли не можеше да го притесни?
Ема забеляза с тревога, че на лицето му се изписва онова аналитично изражение, което я караше да се чувства като насекомо, приковано за крилцата под микроскоп.
– По какъв друг начин се различаваш от човешките жени? Знам, че сълзите ти са розови. Потиш ли се?
Разбира се, че можеше да се поти.
– Не и по деветдесет минути на седмица, както препоръчва министърът на здравеопазването в страната ми.
Добре, беше го объркала. Но не задълго...
– И потта ти ли е розова?
– Не! Сълзите са аномалия. Ясно? Аз съм точно като другите жени, с изключение на нещата, които ти толкова грубо изтъкна.
– Не, не си. Гледам рекламите по телевизията. През деня те са само за жените. Ти не се бръснеш, но кожата ти е гладка там долу. Прегледах вещите ти и забелязах, че не носиш нещата, които те ползват за целта.