Но сега тях ги нямаше и щом Лаклен я смяташе за привлекателна, когато беше консервативно облечена и на плитки, какво щеше да си помисли, когато се облечеше както обикновено?
Почувства се почти освободена сега, когато той я бе убедил, че не е партньорката му, макар че част от нея копнееше да е толкова красива, че той да копнее за този факт...
Избра любимата си къса пола и сандали на висок ток с каишка и след като изсуши косата си, отново я разпусна и я остави да се накъдри в краищата. Ако вятърът я развееше назад и някой видеше ушите ѝ, Ема не се съмняваше, че Лаклен ще измисли както да каже или да направи. Всъщност на него сякаш му харесваше, че са заострени. Ема се почувства смела и дори си сложи обеци.
Когато слезе по стълбището, за да се присъедини към него в колата, той ахна, щом я видя. Ема знаеше, че самата тя изглежда също така стъписана като него.
Защото Лаклен щеше да шофира.
Той изскочи от колата и я заобиколи забързано, за да я метне вътре. Ема предполагаше, че бельото ѝ може да се е показало за миг в суматохата, защото той изръмжа ниско, преди да се огледа и да разбере дали някой друг я е видял.
Когато отново се качи, той тръшна силно вратата си и колата се разтресе.
– На какво си играеш, момиче?
Тя се втренчи в него, онемяла.
– Обличаш се така, когато едва успявам да си държа ръцете далеч от теб?
Тя поклати глава.
– Лаклен, обикновено се обличам така. А освен това мисълта, че може да съм партньорката ти, предизвиква у теб само присмех, така че би трябвало да съм в безопасност.
– Да, но аз все пак съм мъж. Прекалено дълго време прекарах без жена.
Сърцето ѝ се сви. Ето защо я бе сметнал за привлекателна – защото бе прекарал прекалено дълго време без никаква жена. Навярно в това състояние би намерил и парфюмирана скала за привлекателна.
– Тогава ме пусни. Щом можеш да караш, значи, вече не ти трябвам и можеш да се захванеш с търсенето на жена, която се интересува от теб по този начин.
– Ти се съгласи да останеш с мен до следващото пълнолуние.
– Само ще ти преча. Сигурна съм, че има много жени, които ще поискат да са с теб.
– А ти не си сред тях? Дори след изминалата вечер?
Тя прехапа долната си устна и си спомни как бе облизала загорялата му гладка кожа, докато пиеше вкусната му кръв. За кратко загуби нишката на мисълта си.
– Просто не разбирам защо искаш да остана – най-после успя да изрече. – Преди се нуждаеше от шофьор, но сега вече не ти трябва.
– Не, мога да шофирам, но искам още две неща от теб.
Тя въздъхна и се премести така, че да седне с гръб към вратата на колата. Когато кръстоса краката си, той се загледа в тях, сякаш бе омагьосан. Тя щракна с пръсти пред лицето му.
– Тогава да ги чуем.
Той изръмжа, откъсна погледа си от нея и я погледна в очите.
– Искам да дойдеш в Киневан, за да мога да уредя дълга си и да те възнаградя за помощта. Шофирането беше тежко за теб, а сега знам, че заради глада ти е било още по-лошо, отколкото си мислех.
– Как да ме възнаградиш? – Ема не криеше подозрението си.
– С пари или със злато. Или със скъпоценни камъни. През целия си живот съм колекционирал бижута
Той наблегна на последните думи и я погледна в очите, но тя не знаеше защо.
– Можеш да избереш каквото ти хареса.
Тя вдигна вежди.
– Значи, ще ми дадеш някакви старинни бижута? Ще ги извадиш от ковчеже със злато?
– Точно така – кимна той съвсем сериозно. – Безценни бижута Колкото можеш да носиш.
– И те ще са мои! – Дали най-накрая ще може да притежава нещо незаменимо? – За да си имам спомен от екскурзията си с истински, готов за освидетелстване ликан? – усмихна му се тя прекалено сладко, но той не разбра думите. Съмняваше се, че лелите ѝ биха могли да постигнат нещо по-дръзко от тази лудория.
– Да, твои. Макар да не вярвам, че ще ги определиш като „спомени“.
Тя поклати глава.
– Всичко това е безсмислено. Щом те е нямало цели сто и петдесет години, значи, няма да имаш замък със съкровище, колкото и яко да звучи.
– Какво имаш предвид?
– Лаклен, чувал ли си някога за „Уолмарт“? Не? Най-вероятно сега върху замъка ти се издига нещо подобно.
Той се намръщи, а после възрази:
– Не, не е възможно. Киневан е сърцето на нашия вид и е защитен от външния свят. Никаква заплаха никога не е успяла да пробие стените му. Дори вампирите не могат да го намерят. – В гласа му се долавяше немалко самодоволство. – Уверявам те, че сега върху него няма нищо.