– Никога повече не бягай от мен. – Гласът на нападателя ѝ не звучеше като човешки. – Няма да се измъкнеш. А това ни харесва.
Гласът му беше гърлен, като на звяр, думите излизаха накъсано, но акцентът му беше... шотландски?
Тя се взря в него през дъжда. Той я наблюдаваше с очи, които в един момент бяха златисти, а в следващия в тях припламваше онова зловещо синьо. Не, не беше човек.
Отблизо Ема можеше да види, че чертите му са хармонични, мъжествени. Изваяните скули се допълваха от волеви брадичка и челюст. Беше красив – толкова красив, че Ема си помисли, че със сигурност трябва да е паднал ангел. Възможно беше. Как точно тя би могла да изключи която и да е вероятност?
Ръката, която допреди миг покриваше устата ѝ, грубо я сграбчи за брадичката. Той присви очи и се съсредоточи върху устните ѝ – върху едва забележимите ѝ кучешки зъби.
– Не – изхриптя след миг. – Не е възможно!
Завъртя главата ѝ настрани и после обратно, притисна лице към врата ѝ, подуши я. После изръмжа яростно:
– Проклета да си!
Когато очите му внезапно станаха сини, тя нададе вик и сякаш всичкият въздух напусна тялото ѝ.
– Можеш ли да се дематериализираш? – изхриптя той, като че ли му беше трудно да говори. – Отговори ми!
Тя поклати глава неразбиращо. Дематериализирането беше начинът, по който вампирите се телепортираха – изчезваха и се появяваха от нищото. Значи, знае, че съм вампир?
– Можеш ли?
– Н-не. – Никога не бе притежавала нито силата, нито умението за това. – Моля те.
Примигна срещу дъжда и му отправи умоляващ поглед.
– Не съм аз жената, която търсиш.
– Мисля, че съм в състояние да те позная. Но ако настояваш, ще се уверя.
Той вдигна ръка – за да я докосне? За да я удари? Тя започна да се съпротивлява, като съскаше отчаяно.
Една мазолеста длан я сграбчи за тила. Другата му ръка стисна китките ѝ и той се наведе към врата ѝ. Тялото ѝ се разтрепери от усещането за езика му върху кожата ѝ. Устните му бяха горещи в студения влажен въздух и я накараха да потръпне, а мускулите ѝ да се стегнат. Той простена, докато я целуваше, и ръката му стисна силно китките ѝ. Под полата по бедрата ѝ потекоха капки дъжд и я сепнаха със студенината си.
– Недей! Моля те...
Когато последната ѝ дума завърши със скимтене, той сякаш се изтръгна от някакъв транс. Веждите му се сключиха, а очите му срещнаха нейните, но не пусна ръцете ѝ.
Плъзна нокът надолу по блузата ѝ и я разкъса заедно с тънкия сутиен отдолу. После бавно отметна двете половинки от гърдите ѝ. Тя започна да се съпротивлява, но борбата ѝ беше безсмислена срещу силата му. Той я огледа жадно. Дъждът се лееше върху голите ѝ гърди. Тя трепереше неудържимо.
Болката му беше толкова остра, че му прилоша. Той можеше да я обладае, а можеше и да разкъса незащитения ѝ корем и да я убие...
Вместо това той разкъса собствената си риза, а след това постави огромните си длани на гърба ѝ, за да я привлече към гърдите си. Изстена, когато кожата му докосна нейната, и през тялото на Ема сякаш премина електрически ток. Мълния разцепи небето.
Той замълви в ухото ѝ нещо на чужд език. Тя почувства, че думите са... нежни, и си помисли, че е полудяла. Отпусна се неподвижно, ръцете ѝ увиснаха, докато той я прегръщаше с треперещо тяло. Устните му бяха толкова горещи в поройния дъжд, докато ги прокарваше по шията ѝ, по бузите ѝ и дори по клепачите ѝ. После той коленичи, без да спира да я притиска към себе си. Тя остана отпусната и замаяна, докато гледаше как светкавиците раздират небето над тях.
Ръката му обхвана тила ѝ. Той обърна лицето ѝ към себе си.
Изглеждаше раздвоен, докато я наблюдаваше с някакво неистово чувство. Никой никога не я бе гледал така... всепоглъщащо. Щеше да я нападне или може би да я пусне? Пусии ме...
По бузата ѝ се стече сълза, искрица топлина насред капките дъжд.
Напрегнатият поглед изчезна от лицето му.
– Сълзи от кръв? – изрева той, очевидно отвратен от розовите капки по бузите ѝ. Извърна се настрана, сякаш не можеше да понесе да я гледа, а после слепешком посегна към блузата ѝ, за да я прикрие. – Заведи ме в дома си, вампирке.
– Аз... аз не живея тук – промълви сподавено тя, зашеметена от случилото се току-що, както и от факта, че той знаеше какво е тя.
– Заведи ме там, кьдето си отседнала – заповяда той. Едва сега, когато стоеше пред нея, отново я погледна
– Не – за собствено изумление се чу да отговаря Ема.