– О, боже, Ема, не исках... Почувствах нещо... Помислих си, че си вампир...
Тя се закашля и изграчи:
- Аз ...съм...
- Не, помислих си, че е... друг. Един от тези, които ме затвориха. – Ухапването, кръвта навярно бяха събудили кошмара в цялата му яростна сила – Взех те за него.
- Кой? – прошепна тя.
– Деместриу – изхриптя най-после той с дрезгав глас. Въпреки немощните ѝ протести я привлече в обятията си. – Не исках да те нараня – прошепна той и потръпна. – Ема, стана случайно.
Но думите му не ѝ оказаха никакво въздействие. Тя трепереше в ръцете му, все още уплашена.
Не му вярваше – още от самото начало – и той току-що ѝ бе напомнил защо.
* * *
С крайчеца на окото си Ема видя как Лаклен сваля едната си ръка от волана и отново посяга да я докосне. Както всеки предишен път, и сегая сви в юмрук и я върна обратно.
Тя въздъхна и облегна лицето си на хладното стъкло. Взираше се навън, но не виждаше нищо.
Беше толкова объркана от случилото се, че не знаеше как да реагира.
Не му се сърдеше конкретно за този инцидент. Беше така глупава да докосне един ликан по време на кошмар и бе платила цената. Но съжаляваше, че я боли гърлото и че не може да вземе хапче, за да облекчи болката. Съжаляваше и за това, което бе разбрала за него.
Беше се питала дали е възможно да е бил пленен от Ордата, но бе отхвърлила тази мисъл, защото затворниците просто не се измъкваха от Ордата. Никога не бе чувала за такъв случай. Дори леля ѝ Мист, която действително бе видяла една от крепостите на вампирите отвътре, не бе успяла да се измъкне, преди замъкът да бъде превзет от бунтовници – и един от генералите им не я бе освободил, за да я люби.
След като бе изключила Ордата като вероятност, Ема бе решила, че тъй като Лаклен е водачът на ликаните, става въпрос за политика, може би преврат в собствения му клан.
Но се оказа, че е бил Деместриу, най-злият и най-могъщият от всички вампири. И ако слуховете за Фюри отговаряха на истината, ако разказите за мъченията ѝ на дъното на морето бяха верни, тогава какво бе причинил той на Лаклен? Дали Деместриу не бе заповядал да удавят и него? Или го бе оковал в недрата на земята и го бе погребал жив?
Вампирите го бяха измъчвали цели сто и петдесет години, преди накрая да се измъкне от там, откьдето никой не намираше изход.
И Ема се боеше, че за да го направи, някак е загубил крака си.
Не можеше да си представи болката – безкрайната болка, която бе търпял толкова дълго само за да се стигне до това...?
Случилото се тази вечер не бе по негова вина. Макар че, ако се съдеше по изписаната на лицето му безнадеждност, той вярваше, че е. Но сега, когато вече знаеше това, което бе научила, тя изпитваше негодувание към него, задето я бе задържал при себе си. Какво, по дяволите, си е мислил? Ема разбираше, че след това, което е преживял, тазвечершният инцидент е бил неизбежен. Рано или късно, той е щял да излее яростта си върху нея. И можеше отново да го направи.
Тя обаче нямаше да позволи това да се случи. Защото, ако се станеше, можеше и да не оцелее. А дори да успееше, не искаше да се налага да обяснява на хората, че има синини по гърлото и кървави петна около зеницата, защото се е ударила в скапана врата. Защо я бе задържал при себе си?
За да изсипе болката си върху нея.
Беше се държал с нея като със зъл вампир. Беше я презирал заради това дни наред. Ако не внимаваше, тя можеше и да започне да се държи като такъв, за да се защити.
Тази нощ щяха да стигнат до Киневан и утре преди залез- слънце Ема щеше да си е тръгнала.
***
Тя се облегна на прозореца и пъхна тези неща в ушите си, макар че не започна да пее, както снощи.
Той искаше да ги свали и да ѝ каже нещо, да ѝ се извини. Ужасно се срамуваше от действията си, никога не бе изпитвал по-голяма вина, но си помисли, че ако ѝ вземе тези неща, тя ще рухне. Откакто я беше сграбчил, ѝ вдъхваше единствено ужас и болка и усещаше, че тя е на предела на силите си. Едва успяваше да понесе събитията от последните четири дни.
Уличните лампи светеха над главите им и осветяваха лицето ѝ – както и синините по бледото ѝ гърло. Той отново потръпна.
Ако не бе дошъл на себе си точно в този момент, можеше... можеше да я убие. И понеже не разбираше защо го направи, нямаше гаранция, че няма да се повтори. Не можеше да гарантира, че тя ще е в безопасност близо до него...
Нещо иззвъня и го стресна.
Ема се наведе да погледне и кимна, когато видя, че индикаторът за бензин сега свети червено. Посочи към следващия изход, все така безмълвна. Той знаеше, че мълчи, защото я боли да говори.