И той изглеждаше изненадан.
– Защото не искаш да спирам? Добре, ще те обладая тук, на тревата, на четири крака... – Повдигна я с лекота и я постави на колене. – ...И няма да спра, докато не изгрее слънцето, а дори и след това.
Навярно бе видял примирението ѝ, защото я издърпа да стане и я бутна, за да я накара да върви.
– Кой е отседнал тук заедно с теб?
Съпругът ми – искаше ѝ се да отвърне троснато. – Мускулест тип, който ще ти срита задника. Но не можеше да изрече лъжа, дори сега, а и бездруго за нищо на света не би могла да събере смелост да го предизвика
– Сама съм.
– Твоят мъж ти позволява да пътуваш сама? – попита той през пороя. Гласът му отново започваше да звучи човешки. Когато тя не отговори, той се усмихна подигравателно. – Много нехаен партньор си имаш. Той губи.
Ема се спъна в една дупка и той нежно я подкрепи, а после сякаш се ядоса на себе си, че ѝ е помогнал. Но когато малко по-късно, без да иска, я изведе на пътя на една кола, я бутна настрана и отскочи, когато шофьорът силно натисна клаксон. Замахна към бронята на колата и ноктите му смачкаха метала като станиол, карайки я да поднесе. Когато автомобилът най- сетне спря, двигателят нгумно тупна на асфалта. Шофьорът отвори вратата със замах, изскочи навън и офейка.
Устата ѝ се отвори смаяно. Тя трескаво заотстъпва, осъзнавайки, че похитителят ѝ изглеждаше така, сякаш.... никога не е виждал кола.
Той се приближи до нея и се надвеси отгоре ѝ. С нисък заплашителен глас изхриптя:
– Само се надявам пак да побегнеш от мен. – Сграбчи я за ръката и отново я изправи на крака. – Колко още остава?
С вял жест тя посочи към хотел „Крийон“ на площад „Конкорд“.
Той я измери с поглед, в който се четеше чиста омраза.
– Съществата от твоя вид винаги са имали пари. – Гласът му беше язвителен. – Нищо не се е променило.
Той знаеше, че Ема е вампир. Дали бе наясно кои или какво са лелите ѝ? Сигурно, иначе как бе възможно Реджин да знае, че трябва да я предупреди да се пази от него? И откъде ли му бе известно, че сборището ѝ е заможно?
След като десетина минути я влачи по улиците, най-накрая минаха покрай портиера на хотела и влязоха във великолепното фоайе, където привлякоха всички погледи. Поне осветлението беше приглушено. Тя придърпа подгизналото си яке над съсипаната блуза и наведе глава, благодарна, че е сплела косата си на плитки над ушите.
Пред хората той отхлаби хватката на ръката си, с която стискаше нейната като с менгеме. Навярно знаеше, че Ема няма да направи нищо, с което да привлече вниманието. Никога не викай, никога не се обръщай към човеците. В крайна сметка хората винаги бяха по-опасни от всяко от хилядите същества в редиците на лора.
Когато той преметна тежката си ръка през раменете ѝ, сякаш бяха двойка, тя вдигна поглед към него изпод мокър кичур коса. Макар че вървеше, изпънал широките си рамене, сякаш беше господар на това място, той оглеждаше всичко така, сякаш бе ново за него. Звъненето на мобилните телефони го напрягаше. Същото се случи и преди малко при въртящите се врати. Макар че го прикриваше добре, тя разбра, че за него асансьорът е нещо непознато, и забеляза, че се поколеба, преди да влезе. Ръстът и енергията му караха широката кабина да изглежда тясна и претъпкана.
Докато измисляше планове за бягство и ги отхвърляше един след друг, краткият път по коридора до стаята ѝ беше най-дългият, който бе изминавала през живота си. Пред вратата тя се поколеба и не извади веднага картата ключ от дълбоката няколко сантиметра локва на дъното на чантата си.
– Ключ – нареди той.
Тя въздъхна дълбоко и му подаде картата. Когато очите му се присвиха, си помисли, че пак ще ѝ поиска „ключ“, но той огледа дръжката на вратата и ѝ върна картата.
– Ти отключи.
С трепереща ръка тя пъхна картата в жлеба. Механичното избръмчаване, а после и изщракването на ключалката ѝ подействаха като погребален звън.
Щом се озова в стаята ѝ, той претърси всеки сантиметър, сякаш искаше да се увери, че Ема наистина живее сама. Провери под леглото с брокатена кувертюра, после отдръпна тежките копринени завеси и разкри един от най-красивите изгледи към Париж. Обикаляше като животно, всяко движение излъчваше агресия, макар Ема да бе забелязала, че щади единия си крак.
Когато накрая закуца към нея, очите ѝ се разшириха и се отдръпна назад. Той обаче продължи да върви към нея, оглеждаше я, преценяваше я... преди погледът му да се спре на устните ѝ.
– Отдавна те чакам.