Беше толкова зает да мрази това, което представляваше тя, че пито за миг не се бе замислил как ли го вижда тя.
Спря отстрани на пътя, протегна ръка назад, пъхна пръсти в устата ѝ и раздели зъбите ѝ. Когато капна кръв в устата ѝ, тя не можа да се въздържи – засмука, затвори очи и започна да пие жадно.
Кървенето ѝ веднага спря. Когато заспа, той отново потегли с пълна скорост.
Пътуването до Киневан беше за него ад от съвсем непознат вид. Той прокара другата си ръка по челото ѝ, облян в пот. Не знаеше дали ще ги нападнат още вампири, не знаеше откъде ще дойдат. Не знаеше дали Ема е достатъчно силна да оцелее с тази рана. Откъде знаеше тя, че трябва да бяга от тях!
Едва не я загуби четири дни след като я откри...
Не, едва не се отказа от нея, едва не им позволи да я отведат в Хелвнга – мястото, което така и не успя да открие. Беше го търсил из цяла Русия и може би тъкмо се беше приближил, когато те му устроиха онази последна засада.
Беше толкова близо до това, да я загуби... Сега знаеше, че е готов на всичко, за да я задържи.
Можеше да преодолее болката и спомените, които го измъчваха, защото тази вечер видя колко различна е тя от другите. Външността ѝ, движенията ѝ, всичко беше различно. Природата ѝ не беше на агресивна убийца като на другите. За нея – а сега и за Лаклен – кръвта беше свързана с живота.
Раните ѝ започнаха да се затварят в мига, в който пи от него. Той можеше да я поддържа жива.
Това бе най-малкото, което ѝ дължеше, задето най-после го бе накарала да почувства, че си заслужава да живее.
* * *
Ема се събуди от звука на рев и открехна клепачите си.
Фаровете осветиха Лаклен, който блъскаше с рамо по масивна порта, точно по герба в центъра ѝ. Релефният печат се състоеше от две половини – по един вълк от всяка страна, застанали един срещу друг. Вълците изглеждаха така, както биха ги изобразили през Античността – показвайки главите и предните им лапи, с оголени нокти и зъби и свити уши. Земята на ликаните. Страхотно. Вече не беше в Канзас...15
Дори с цялата си сила Лаклен не можеше да остави вдлъбнатина в метала. Защитен от мистична преграда? Разбира се. Слава на Фрея, че не се беше опитал да вкара колата през него.
През премрежените си мигли Ема гледаше как той крачи под ситния дъжд и прокарва ръка през мократа си коса, без да откъсва поглед от портата. „Мамка му, как да вляза?“ Отново се опита да отвори портата със сила и отново нададе смразяващ рев, който отекна като над широка долина.
Дали да не му каже за интеркома? Физически можеше ли да го направи? Точно докато го обмисляше, някой, когото тя не виждаше, отвори вратата.
Лаклен се хвърли обратно в колата.
– Пристигнахме, Ема!
Макар че климатичната инсталация и отоплението на седалките работеха на пълна мощност, в мокрите си дрехи тя трепереше от студ, какъвто не бе чувствала досега. Когато вратата се затръшна зад тях, затвори очи и най-после се почувства защитена. Поне от нападения на вампири.
Смътно осъзнаваше, че карат до безкрай през имот, който навярно бе дълъг цели мили. Най-после Лаклен паркира, изскочи от колата, отвори със замах задната врата и я извади отвътре. Притисна я до гърдите си и забърза към преддверие, изпълнено с толкова ярка светлина, че я заболяха очите. Хукна по стълбите, като даваше пътьом заповеди на някакъв млад мъж, който го следваше по петите:
– Превръзки, Харман. И топла вода
– Да, господарю.
Той щракна с пръсти и Ема чу как някой хуква да изпълни нареждането.
– Брат ми тук ли е?
– Не, отвъд океана е. Той... ние всички мислехме, че сте мъртъв. Когато не се върнахте и онези, които изпратихме да ви търсят, се върнаха с празни ръце...
– Трябва да говоря с него колкото се може по-скоро. Недей още да казваш на старейшините за завръщането ми.
Ема се закашля – грозен дрънчащ звук – и осъзна, че никога досега не е подозирала какво е болка. Застави се да не поглежда към гърдите си.
– Коя е тя? – попита младият мъж.
Лаклен я привлече по-близо до себе си.
– Това е тя – отговори той, сякаш в това имаше смисъл. А на нея каза: – В безопасност си, Ема. Ще се оправиш.
– Но... но тя не е ликан – обади се мъжът.
– Тя е вампир.
Приглушен звук.
– Си-сигурен ли сте? За нея?
– Никога в живота си не съм бил по-сигурен за нещо.
Мислите ѝ се размиха и тъмнината я призова.
* * *
Лаклен я отнесе в стаята си и я положи на старинното си легло – първата жена, която водеше в него.