Харман го последва и се зае да стькне огън. Лаклен може и да се чувстваше неспокоен с огнище зад гърба, но знаеше, че Ема има нужда от топлината
Една прислужница бързо се върна с гореща вода, плат и превръзки, а други две донесоха чантите им от колата. После излязоха заедно с Харман с умислени изражения, така че Лаклен да може да се погрижи за нея.
Ема все още беше слаба, идваше на себе си и изпадаше в безсъзнание, докато той събличаше подгизналите ѝ дрехи и промиваше раните ѝ. Макар че сега видимо се подобряваше, деликатната мека кожа между гърдите и надолу до ребрата ѝ все още беше ужасно раздрана. Ръцете му трепереха, докато я почистваше.
– Боли – изхриптя тя и потръпна, когато Лаклен прегледа раните ѝ за последен път, преди да я превърже.
Заля го облекчение. Ето че Ема отново можеше да говори.
– Иска ми се да можех да отнема болката ти – прошепна той. И неговите рани бяха дълбоки, но не изпитваше нищо. Мисълта, че тя страда, накара ръцете му да треперят, когато започна да увива превръзката около гърдите ѝ. – Ема, кое те накара да побегнеш от тях?
Без да отваря очи, тя измърмори:
– Страхувах се.
– Защо си се страхувала?
Леко движение, сякаш безуспешно се опитваше да вдигне рамене.
– Никога не бях виждала вампир.
Той приключи с превръзката и се насили да я стегне здраво, като потръпваше заедно с нея.
– Не разбирам. Ти си вампир.
Очите ѝ се отвориха, но бяха разфокусирани.
– Обади се на Аника. Номерът е в медицинската карта. Кажи ѝ да дойде да ме вземе. – Сграбчи го за китката и успя да изрече със стържещ глас: – Моля те, пусни ме да си ида... Искам вкъщи... – и припадна.
Той уви одеялото около нея и стисна зъби от безсилие. Не проумяваше защо съществата от нейния вид я нараниха така. Не разбираше защо каза, че никога не е виждала вампир.
Тя искаше от него да се обади на семейството ѝ. Разбира се, той никога нямаше да я пусне да се върне при тях, но защо да не им го каже? Защо да не узнае отговорите на въпросите си? Прерови багажа ѝ, намери номера на тази Аника и повика Харман.
След няколко минути вече стоеше до леглото с телефон без кабел в ръка и набираше Съединените щати.
Вдигна някаква жена.
– Ема! Ти ли си?
– Ема е при мен.
– Кой се обажда?
– Аз съм Лаклен. Ти коя си?
– Аз съм приемната ѝ майка, която ще те унищожи, ако не я изпратиш вкъщи още сега.
– Няма да стане. От сега нататък остава при мен.
От другия край на линията нещо в далечината сякаш се пръсна, гласът на жената обаче беше спокоен:
– Шотландски акцент. Кажи ми, че не си ликан.
– Аз съм кралят на ликаните.
– Не съм си и помисляла, че ще извършиш подобен открит акт на агресия срещу нас. Ако си искал да започнеш война, успя.
Да започне война ли? Диканите и вампирите вече бяха във война.
– Знай едно: ако не я освободиш, ще намеря близките ти, ще си наостря ноктите и ще ги одера. Разбираш ли ме?
Не. Не, изобщо не я разбираше.
– Не можеш дори да си представиш яростта, която ще излея върху теб и твоя вид, ако я нараниш. Тя не е извършила никакви престъпления срещу вас и е невинна. Аз не съм – изкрещя тя.
Той чу как някъде назад друга жена се обажда кротко:
– Аника, помоли го да говориш с Ема.
Преди тя да успее да помоли, той отговори:
– Ема спи.
Тази Аника започна:
– Тук е нощ...
И пак някъде отзад:
– Опитай се да го убедиш. Има ли такова чудовище, което да нарани малката Ема?
Да, той.
– Щом ни мразиш, тогава пренеси борбата тук, но това същество никога не е наранило пито една жива душа. Изпрати я вкъщи при сборището ѝ.
„Сборище ли?“
– Тя защо се бои от вампирите?
– Ти да не си им позволил да се доближат до нея? – изпищя тя и той се видя принуден да отдръпне телефона от ухото си. Фактът, че вампирите се бяха добрали до Ема, сякаш я вбесяваше повече от това, че Ема е в негова власт.
Жената с разумния глас се обади:
– Попитай го дали смята да ѝ навреди.
– Смяташ ли?
– Не. За нищо на света. – Сега можеше да го заяви със сигурност. – Но ти каза , да не си им позволил да се доближат до нея“? Ти си една от тях.
– Какво казваш?
– Да не сте се отцепили от Ордата? Носеше се слух за фракция...