– Мислиш, че съм вампир?
Този писък го накара да дръпне телефона от ухото си по- рязко от предишния път.
– Ако не си вампир, тогава какво си?
– Вал кирия, невежо псе такова!
– Вал кирия – повтори тъпо той и дъхът му секна. Слабият му крак поддаде и той се свлече на леглото. Ръката му намери хълбока на Ема и го стисна
Сега всичко придобиваше смисъл. Елфската ѝ външност, писъците, които трошаха стъкло.
– Ема е отчасти... затова ушите з... – Исусе Христе, нима беше отчасти дева защитница?
Чу как Аника подава телефона на някой друг. Жената с разумния глас подхвана:
– Аз съм Лусия, леля ѝ...
– Значи, баща ѝ е вампир? – прекъсна я той. – Кой е той?
– Не знаем нищо за него. Майка ѝ така и не ни каза кой е, преди да умре. Значи, са ви нападнали?
-Да.
– Колко бяха?
– Трима.
– Значи, ще съобщят на другите. Освен ако не си ги убил всичките? – попита тя с надежда в гласа.
– Разбира се, че ги убих – изръмжа той.
Чу я как издишва, сякаш облекчена.
– Тя... ранена ли е?
Той се поколеба.
– Раниха я... – На заден план моментално прозвучаха многобройни писъци. – ...Но вече се оправя.
Телефонът отново беше прехвърлен. Някой се обади:
– Не го давайте на Реджин!
– Аз съм Реджин, а ти трябва да си „мъжът“, с когото беше тя. Каза ми, че си обещал да я закриляш. Страхотно се справяш, шампионе...
Той дочу нещо като боричкане, последвано от шамари, а после Лусия взе телефона
– Ние сме единственото семейство, което Ема познава, и тя за пръв път се отделя от закрилата на сборището си. По природа е много блага, предпазлива и сега, когато е далеч от нас, сигурно се страхува. Умоляваме те да се държиш добре с нея.
– Така и ще бъде – обеща той и наистина го мислеше. Знаеше, че никога повече няма да я нарани. Споменът как окото ѝ почервенява пред лицето му и как тя се втурва към него, за да я защити, беше запечатан завинаги в съзнанието му. – Защо вампирите я нападнаха по този начин? Мислиш ли, че баща ѝ я търси?
– Не знам. Те преследват валкириите навсякъде. Досега държахме Ема скрита от тях. Никога дори не беше виждала вампир. Нито пък ликан – уточни тя и добави почти като на себе си: – Ем навярно е ужасена от теб...
Ужасена от него. Разбира се, че беше ужасена.
– Ако вампирите имат някаква цел, свързана с Ема, няма да спрат да я търсят. Тя трябва да се върне у дома, на сигурно място.
– Аз мога да я пазя.
Аника отново взе телефона.
– До момента не успя.
– Тя е жива, а те са мъртви.
– А твоята цел каква е? Казваш, че няма да я нараниш, но ни обявяваш война?
– Не искам да воювам с вас.
– Тогава какво искаш от нея!
– Тя е партньорката ми.
Долови отвращението на Аника и се наежи.
– Фрея да ми е на помощ – промълви тя и отново ѝ се повдигна, – ако си я докоснал с мръсните си животински лапи...
– Как да се грижа за нея? – попита той, като се мъчеше да овладее гнева си.
– Изпрати я там, където ѝ е мястото, за да ѝ помогнем да се излекува от теб.
– Казах „не“. А сега, искаш ли да я защитавам във ваше отсъствие, или не?
Чу някакво мърморене на заден план, а после Лусия каза:
– Трябва да я пазиш от слънцето. Тя е само на седемдесет години и все още е невероятно уязвима за светлината му.
Седемдесет? Пак я стисна за бедрото. Всемогъщи боже, как само се бе държал с нея...
– Както казах, тя никога не е виждала ликан и навярно се бои от теб. Бъди мил с нея, ако имаш капка съвест. Трябва да пие кръв всеки ден, но никога от жив източник...
– Защо? – прекъсна я той.
Тишина. А после Аника попита:
– Вече си я накарал да го стори, нали?
Той не каза нищо.
Тя продължи с глас, в който се долавяше убийствена заплаха:
– Какво още си я накарал да направи? Тя беше невинна, преди да я плениш. Сега невинна ли е?
Невинна.
Нещата, които ѝ беше казвал... нещата, които ѝ беше направил... Той прокара трепереща ръка по лицето си.
И нещата, които я беше накарал да му направи тя.
Как можа да сгреши толкова за нея? „Защото прекарах повече от век в пламъците. И тя беше тази, която плати за това.“
– Вече ти казах, тя е моя.
Тя нададе яростен писък.
– Пусни... я!
– Никога! – изрева той в отговор.