Ощипа се по челото с два пръста. Бореше се с разкаянието, но се насили да продължи. Намери кратки описания на валкириите, които знаеше, че са пряко свързани с нея. Никс беше най-старата и според някои – гадателка. Уравновесената Лу- сия беше изкусен стрелец и се носеше слух, че изпитвала неописуема болка всеки път щом пропуснела целта.
Фюри беше тяхната кралица и бе живяла под един и същ покрив с нежната Ема, когато тя е била дете. Сега валкириите подозираха, че Деместриу е приковал Фюри на дъното на океана като изтезание, което да продължи цяла вечност. Въз основа на собствения си опит, Лаклен можеше да заяви без колебание, че в този момент Фюри се дави от солената вода в дробовете си някъде в ледения мрак.
Но най-много го притесняваха сведенията за Реджин и Аника. Цялата раса на майката на Реджин беше избита от Ордата. Аника, позната като гениален стратег и безстрашен боец, бе посветила целия си живот на унищожаването на вампирите.
Когато семейството на Ема огласяваше омразата си към вампирите, когато празнуваше всяко убийство на вампир, как би могла тя да не се чувства като натрапник? Как би могла да не потръпва вътрешно? Всички валкирии бяха живели векове наред, за разлика от нейните десетилетия, а освен това тя беше това, което порът наричаше „чужд“ – непринадлежащ към един или друг вид. Ема беше „чужда“ за всичко на тази земя.
Това ли беше причината за болката, която бе открил у нея? Дали семейството ѝ правеше разлика между Ордата и самата Ема? Самият той трябваше да внимава с това. Можеше да проклина вампирите от лук до ада и обратно, без изобщо да помисли за Ема.
Единственото окуражително нещо, което успя да разбере за вал кириите, беше фактът, че те винаги бяха поддържали несигурно примирие с ликаните на принципа „врагът на моя враг е мой приятел“.
До Въздигането. Когато всички безсмъртни бяха принудени да се бият помежду си, за да оцелеят сред пора.
Тази новина беше хиляда пъти по-добра от перспективата семейството ѝ да е от Ордата. Ею все пак водеше до свои собствени проблеми.
Почти всички създания сред пора намираха спътник за цял живот – по един или друг начин. Вампирите имаха невести, фантомите имаха сродни души, а ликаните имаха партньорките си. Дори таласъмите никога не напускаха този, който ги бе заразил.
Валкирииге обаче не създаваха такива връзки.
Те черпеха сили от сборището си, но бяха напълно независими, когато се отделяха от него. Казваха, че това, което желаели повече от всичко друго, било свободата си. Никога няма да удържиш валкирия, която иска да е свободна – така му беше казал собственият му баща. А Лаклен щеше да се опита да направи точно това.
Щеше да се опита да я задържи, макар че тя „трябваше да е ужасена“ от него. При това семейството ѝ дори не знаеше, че я е нападнал. Подозираха само, че я е докоснал така, както не я бе докосвал никой друг.
Да, но я беше нападнал. И щеше да го стори пак под влиянието на луната. Както всеки ликан, намерил партньорката си, по това време нуждата му щеше да е прекадено силна, а самоконтролът – твърде слаб. Още от най-ранните му спомени, когато кралят и кралицата му бяха в Киневан, в нощта на пълнолунието и тези преди и след него, всички останали напускаха замъка, за да може двойката да се остави на властта ѝ и да ѝ се поддаде с жар.
Само ако Ема можеше да изпита същата нужда и агресия, нямаше да се плаши така от него. Закле се, че ще я заключи някъде на сигурно място, но знаеше, че нищо на този свят не може да му попречи да стигне до нея...
Щеше да е толкова по-лесно, ако партньорката му беше от клана.
Но пък тогава нямаше да има Ема...
Когато наближи залез-слънце, две прислужници почукаха, за да разопаковат и подредят дрехите ѝ.
- Внимавайте с нещата ѝ – каза той, докато ставаше от леглото, на което лежеше тя. – И не я докосвайте.
Очите им се разшириха. Той се промуши между спуснатите пердета и излезе на балкона. Загледа се в залязващото слънце, в земята и хълмовете, в гората, която се надяваше, че Ема ще обикне.
Когато слънцето залезе, той се върна и се намръщи, когато видя прислужниците на не повече от метър от леглото. Гледаха към Ема и си шепнеха Но знаеше, че няма да посмеят да я докоснат, а освен това бяха млади ликани, които най-вероятно никога не бяха виждали вампир.
Тъкмо се канеше да им каже да излязат, когато Ема рязко отвори очи и се надигна с онова нейно плавно движение. Прислужниците изкрещяха от ужас; Ема изсъска и се вкопчи в лицевата дъска, а двете побягнаха.
Още отначало Лаклен си знаеше, че няма да мине гладко.