– Спокойно, Ема – каза той и закрачи към нея. – Просто ти стресна тях, а те – теб.
За няколко дълги мига Ема остана загледана във вратата, а после погледът ѝ трепна над лицето му. Кожата ѝ пребледня и тя се извърна настрана.
– Раните ти зарастват добре.
Тя не каза нищо, само прокара върховете на пръстите си по гърдите.
– След като пиеш пак, би трябвало да зараснат напълно.
Той седна до нея и нави ръкава си, но тя се отдръпна от него.
– Къде съм?
Погледът ѝ започна да се стрелка наоколо. Най-накрая се спря на долната част на махагоновото легло. Тя се съсредоточи върху украсените със сложни мотиви гравюри, след което се обърна да погледне лицевата дъска, спря изпитателен поглед върху символите, инкрустирани там. Стаята потъваше във все по-дълбок мрак, осветена единствено от огъня, и символите сякаш се движеха заедно със сенките.
Умели майстори бяха започнали да сковават това легло в деня на раждането на Лаклен, не само за него, а и за нея. Често беше лежал точно там, където сега седеше тя, и се беше взирал омагьосан в гравюрите, докато си представяше каква ще е партньорката му.
– В Киневан. Тук си на сигурно място. Нищо не може да те нарани.
– Всичките ли ги уби?
-Да.
Тя кимна, очевидно удовлетворена.
– Знаеш ли защо те нападнаха така?
– Мен ли питаш? – опита се да се надигне тя.
– Какво си мислиш, че правиш? – попита я той и я натисна обратно надолу.
– Трябва да се обадя вкъщи.
– Снощи се обадих.
Очите ѝ се разшириха от очевидно облекчение.
– Заклеваш ли се? Кога ще дойдат да ме вземат?
Лаклен остана разочарован от това, колко щастлива изглежда при мисълта, че ще го напусне... но не можеше дая вини.
– Говорих с Аника и вече знам какво са те. Какво си ти. Лицето ѝ помръкна.
– Казали ѝ ти какво си?
Когато той кимна, тя се извърна настрана и се изчерви. Лаклен осъзна, че е от срам.
Опита се да обуздае гнева си.
– Значи, се срамуваш, задето знаят, че си с мен?
– Да, разбира се.
– Защото ме смяташ за животно – уточни той със стържещ глас.
– Защото ти си врагът.
– Между мен и семейството ти няма вражда Тя вдигна вежди.
– Значи, ликаните не са се сражавали с лелите ми?
– Само при последното Въздигане. – Преди петстотин години.
– Тогава уби ли някоя от тях?
– Никога не съм убивал валкирия – отговори искрено той. Но призна пред себе си, че това навярно се дължеше само на факта, че досега не се бе изправял срещу валкирия.
Тя вирна брадичка.
– А това нещо вътре в теб? То какви ги е вършило?
19
Ема все още потръпваше, когато си помислеше за това, което бе видяла насред нападението на вампирите.
За свое нещастие, сега знаеше как точно изглежда Лаклен, когато се преобразява. Стори ѝ се, че промяната е като нестабилен лъч на прожектор, който трепка над него и осветява нещо диво и брутално, което ѝ отправи поглед на абсолютно притежание.
А сега се намираше в леглото му.
- Ема, това, което видя снощи – това не съм аз.
Светлината на огъня хвърляше сенки върху лицето му и връщаше спомена.
- Това е само малка част от мен и мога да я контролирам.
- Да я контролираш ли? – попита тя и бавно кимна. – Значи, си взел решение да ме нападнеш в полето и после в хотелската стая в Париж? Значи, си искал да ме удушиш?
Стори ѝ се, че Лаклен потиска потръпването си.
- Трябва да ти обясня нещо. Знаеш, че бях затворен от Ордата, но не знаеш, че ме... измъчван. Това се отрази на поведението ми, на мислите ми.
Тя знаеше, че е бил изтезаван, не знаеше само как.
- Какво са ти сторили?
Изражението му стана предпазливо.
- Никога не бих те обременил с тези подробности. Защо не ми каза, че си отчасти валкирия?
- И какво значение щеше да има? Дори и така, пак съм вампир, а лелите ми все още са твои врагове.
- Не, не са – настоя той. – Не броя между враговете си дребни жени с вид на елфи, които живеят на друг континент.
Пренебрежителният му тон я подразни почти толкова, колкото ако беше признал, че им е враг.
– Аника кога ще дойде да ме вземе?
Очите му се присвиха.
– Ти ми обеща да останеш до пълнолунието.
Ема ахна.
– Ти не... значи, няма да дойде да ме прибере?
– Не и сега.
Устните ѝ се разтвориха, а неверието я блъсна като удар.
– Невероятно! Понеже си от миналото, ще те светна за някои правила. Първото правило е, че когато Ема едва не загива от ръцете на вампири, тя получава пропуск за излизане от малката среща за игра на ликана. – Вдигна два пръста. – Още едно правило? Сега, когато лелите ми знаят какво си, ще те убият, ако незабавно не ме изпратиш обратно при сборището. Най-добрият ти шанс да се спасиш е да ме освободиш колкото се може по-скоро.