– Ако успеят да намерят това място, значи, заслужават да опитат.
Ема осъзна, че решението му е непоколебимо. Почувства, че долната ѝ устна започва да трепери.
– Значи, искаш да ме държиш далеч от семейството ми тогава, когато имам най-голяма нужда от тях? – По бузата ѝ се плъзна гореща сълза. Преди Лаклен изглеждаше отвратен от сълзите ѝ. Сега изглеждаше... измъчен. Ръката му бързо посегна и избърса сълзата.
– Искаш да си отидеш у дома и ще си отидеш, но чак след няколко дни.
Без да си направи труда да прикрие разочарованието си, тя попита:
– Какво очакваш да променят няколко дни?
– И аз това те питам.
Тя стисна зъби, потисна раздразнението си, пресуши безполезните си сълзи.
Той обхвана лицето ѝ в длан и погали с палец бузата ѝ. С глас, който звучеше дрезгаво, каза:
– Любима, щом ще останеш тук за толкова кратко, не искам да се карам с теб. Засега, позволи ми да ти покажа Киневан.
Стана, прекоси стаята, спря се пред дебелите завеси и ги разтвори докрай, а после се върна при нея. Макар че тя се скова и се извърна настрани, той я вдигна на ръце и я пренесе през обширната стая на балкона.
– Ще се изненадаш да видиш, че все още е мой. Никакъв „Уолмарт“.
Ема видя как навън луната се издига над величествен замък и осветява древните му тухли и великолепни ливади. Над него се спускаше мъгла и се носеше лек мирис на море.
Той посочи някъде в далечината.
– Не можеш да видиш стените, които обграждат земите ни, но знай, че когато си между тях, си защитена.
Когато я сложи да седне на парапета, краката ѝ моментално се провряха между мраморните колони, макар че Лаклен я държеше за бедрата.
Видя, че той забелязва движението ѝ, видя и че се намръщи, но не ѝ каза нищо. Вместо това попита:
– Какво мислиш?
Изглеждаше горд, както и трябваше. Не всеки притежаваше такова място. Сред каменната фасада на замъка се открояваха зашеметяващи зигзагообразни низове тухли, които обграждаха прозорците и се повтаряха по алеите и дори в задната част на огромната камина в тази спалня. Градините бяха безупречно поддържани, а ако останалата част от замъка бе обзаведена също така пищно като спалнята му, значи, този Киневан беше въплъщение на лукса. Усетът ѝ на валкирия не можеше да не го оцени.
– Е? – Лаклен изглеждаше изпълнен с очакване. Искаше тя да хареса дома му.
Тя се обърна и вдигна поглед над линията на дърветата, към луната.
– Мисля, че трябва да изтърпя само още няколко дни, преди да дойде пълнолунието.
Когато отново се завъртя към него, видя, че е стиснал зъби.
Бутна разбърканата си коса назад и усети, че е пълна с песъчинки.
– Искам да се изкъпя – каза тя, наведе се и надникна покрай торса му. Зърна една баня.
Започна да се върти, опитвайки се да измъкне бедрата си от ръцете му, докато той най-накрая я пусна.
– Ще ти помогна. Още си слаба...
– Да се изкъпя. Сама! – сопна се тя и влезе в разкошната – и модерна – баня. Веднага побърза да заключи зад гърба си мръсната врата и с ужас откри, че ноктите ѝ са мръсни.
Свали ризата, в която я бе облякъл той – забеляза, че е негова – и се загледа в грозните подпухнали белези, които се виеха надолу по гръдния ѝ кош. От устните ѝ се изтръгна неволен стон и тя се олюля. До края на живота си нямаше да забрави израза в очите на онзи вампир точно преди ноктите му да я раздерат. Спомни си, че съжали, задето го бе блъснала с глава. „Сега ще си го получа“ – помисли си тя тогава, докато ръцете му се издигаха над нея. Защо го беше предизвикала?
Пусна душа и зачака, докато от водата започна да излиза пара. После влезе под струята. Водата потече червена, докато засъхналата кръв се отмиваше от косата ѝ, и тя се съсредоточи върху червеното, без да спира да трепери. „Трима вампири.“ Червеното се въртеше в кръгове около канала. „Защо го предизвиках?“
Но кой беше жив сега?
Ема трябваше да е мъртва. Но не беше. Беше оцеляла след нападението им.
Намръщи се. Беше оцеляла след нападение на вампири. И след излагане на слънцето. Яслед нападение на ликан – всичко това в рамките само на тази седмица. Страховете ѝ за дузина години напред май се превръщаха в... прехапа устна... в ежедневие?