Стори ѝ се, че Лаклен потръпна, преди да се извърне настрана. Закуцука към камината, наведе глава и се загледа в огъня. Никога не бе виждала някой да гледа пламъците така, както ги гледаше той. Бдително. Повечето от останалите сякаш забравяха всичко, унесени в играта им, но с Лаклен не беше така. Предпазливият му поглед се стрелкаше напред-назад, сякаш вътре се изнасяше някакво представление.
– Искам да знаеш, че съжалявам за начина, по който се държах с теб, но няма да те пусна да си идеш. Засега можеш да обикаляш земите на замъка, но ще те пазят.
Можеше да обикаля земите на замъка. Тези, които бяха тъмни и би трябвало да я уплашат. Вместо това нямаше търпение да ги проучи още откакто долови онзи мирис на море. А и така или иначе, нима мястото ѝ не беше там навън? Без да поглежда назад, тя отиде до балкона, прехвърли се през парапета и пропадна в нощта.
Последното, което чу, бе стържещият му глас:
– И знам, че ще се върнеш при мен, преди да се е зазорило.
20
Ема незабавно почувства присъствието на същества, които я следваха, докато вървеше в мъглата.
Значи, наистина ѝ беше натресъл пазачи? Като се имаше предвид как ѝ досаждаше за всичко, навярно бяха не толкова пазачи, колкото шпиони. Някоя горда и независима жена вероятно би се възмутила от това навлизане в личното ѝ пространство. Но Ема? Тя реши, че ако това място не е толкова сигурно, колкото ѝ беше казал той, а вампирите нападнат пак, няма да ѝ се наложи да бяга от тях – трябваше само да надбяга шпионите, които се криеха в храстите.
Неспособна да събере негодуванието, което искаше, задето я следяха, известно време тя се разхожда из имението и накрая се натъкна на малка декоративна сграда Навсякъде около нея лежаха снопчета диви цветя, които бяха цъфтели през деня, а сега изглеждаха повехнали и жалки. „Изпуснала съм ги на косъм. Както винаги.“
Все пак реши, че лук е приятно. Откриваше се изглед към забуленото в мъгла езеро – или лох19, или както там се наричаше. Малко ѝ напомняше за дома.
Мисълта за къщата в Ню Орлиънс я накара да затвори очи. Какво не би дала, за да е там сега! Снощи бе изпуснала кикбокса по телевизията. Тази нощ би трябвало да е на езда сред блатата.
Тя скочи на парапета на сградата и закрачи по ръба му. Не спираше да обикаля, докато обмисляше всичко, което ѝ се беше случило. Преди пътуването си копнееше за нещо повече. Сега, когато насила я държаха далеч от къщи, осъзна колко хубав всъщност е животът ѝ. Да, беше самотна и усещаше липсата на партньор. Но сега, когато бе принудена да се разправя с упорит, надменен мъж всеки ден, когато се бе превърнала в негова пленница, си мислеше, че партньорите всъщност са страшно надценявани.
И да, понякога се чувстваше като чужденка – усещаше, че не знае накъде да гледа или как да се държи, когато лелите ѝ ругаеха вампирите – но това не се случваше често. Да, те ѝ се присмиваха безмилостно, но сега, като се замислеше, осъзнаваше, че всъщност се присмиваха на всички. Например на леля ѝ Мист. Преди години, след инцидента с вампирския генерал, сборището ѝ беше лепнало прякора Миста, Свалячката на вампири. Как можеш даразделиш Мист от вампир? С железен лост.
Ема зяпна от изненада. Валкириите може и да се държаха с нея различно, но не се отнасяха с нея като с външен човек. Дали собствената ѝ несигурност не бе оказала влияние върху това, как ги възприемаше тя? Отново си спомни деня, в който изгориха ръката ѝ, и видя дори тази случка в различна светлина. Отначало споменът ѝ причини болка и повторен шок Сега обаче си спомни две неща съвсем ясно: Ре джин се беше втурнала към нея и бе потръпнала при мисълта колко близо беше катастрофата. А Фюри беше обявила пред всички, че Ема е точно като тях.
Почувства как устните ѝ се извиват. Това го беше казала Фюри. Кралицата им.
Обзе я нарастващо въодушевление. Нямаше търпение да се върне у дома и да го види с нови очи. Сега гореше от желание да оцени всичко това, което бе приемала за даденост – или за което е била сляпа. Искаше да заспи, заобиколена от успокояващите звуци на блатните насекоми и крясъците на семейството си. Искаше да си легне под собствените си одеяла под леглото тип принцеса в стаята си, не в огромното легло на Лаклен. Преди малко изпита чувството, че тези гравирани символи разказват древна история, и Фрея да ѝ е на помощ, почувства, че докато лежи в това легло, е част от него...
Когато се плъзна и зави около една колона, в ръката ѝ се заби голяма треска. Преди щеше да нададе вой от болка. Сега въздъхна. „Всичко е относително.“ В сравнение с това, да разорат гръдния ѝ кош като леха със зеленчуци, треската предизвика само леко раздразнение.