Макар че още нямаше осем часа сутринта, той добави:
– А аз ще си налея уиски.
В късния следобед Боуи вече бе стигнал до извода, че Лаклен си е загубил скапания ум.
Докато си наливаше още един скоч, размишляваше и пиеше, Боуи призна пред себе си, че той би трябвало да е последният, който да се съмнява, че една партньорка може да е „чужда“, но това наистина звучеше като изсмукано от пръстите. На този свят нямаше други два вида, които да са по-заклети врагове от вампирите и ликаните, а Лаклен мислеше да направи една вампирка, или поне мелез, създаден от вампир, своя кралица?
Където и да бе прекарал последните сто и петдесет години, това очевидно бе увредило мозъка му...
Боуи вдигна глава и вниманието му за малко бе отвлечено от миризмите, които се носеха от оживените кухни. Всички, които работеха там, се подготвяха за пълнолунието – чистеха, готвеха огромни количества храна, организираха се да напуснат замъка. Миризмите от печките бяха същите, които си спомняше от детството си тук. Сега се намръщи и се помъчи да си спомни кога беше ял за последен път. Може би трябваше да задигне порцията на вампирката. На нея нямаше да ѝ липсва...
Когато Лаклен най-накрая се появи в кабинета, го удостои с критичен поглед.
- Исусе Христе, човече, от сутринта ли пиеш?
– А мога ли да се спра? В Киневан открай време поднасят най-добрите питиета Нищо не се е променило.
Боуи наля една чаша до ръба и я подаде на Лаклен.
Той я прие, а после се свлече зад бюрото си. По някаква причина изглеждаше по-изтощен от преди, макар че дрехите му бяха омачкани, сякаш се бе събудил току-що. А освен това имаше следа от ухапване на тинята. „Не. Той за нищо на света не би допуснал подобно извращение. Какво му става, по дяволите?“ Боуи премисли и бутна гарафата по плота на бюрото към приятеля си.
Когато Лаклен вдигна вежди, Боуи каза:
– Имай чувството, че ще ти трябва, докато ми обясниш къде, по дяволите, беше, че не можахме да те открием десетилетия наред.
Усети, че гласът му звучи сърдито. Сякаш обвиняваше Лаклен за изчезването му.
– Никога не бихте могли да ме намерите. Не повече, откол- кото аз намерих Хийт – отговори Лаклен. Гласът му беше приглушен, както винаги, когато говореше за най-малкия си брат.
Боуи поклати глава и си спомни Хийт. Избухлив до крайност, той се бе отправил да отмъсти за смъртта на баща си, без да проумява, че тези, които отиваха да убият Деместриу, не се завръщаха. Лаклен бе отказал да повярва, че е мъртъв.
– Бил си в Хелвита?
– За известно време.
– Но него го нямаше там?
Изражението на Лаклен беше съвсем недвусмислено – чиста болка.
– Ордата... не са го взели жив.
– Съжалявам, Лаклен.
След един дълъг миг тишина Боуи се намръщи и наруши мълчанието:
– Каза „за известно време“.
– После Деместриу реши да ме премести в катакомбите.
– Катакомбите? – Сред лора се носеха слухове, че Ордата поддържа вечен огън дълбоко в недрата на Париж с единствената цел да изтезават безсмъртните, които никога не умираха докрай от него. Празният стомах на Боуи се сви, а алкохолът вътре кипна
Когато Лаклен не каза нищо и само отпи от чашата си, лицето на Боуи се стегна.
– Значи огънят е истински? Колко време?
– В тъмницата – десет години. Оттам нататък беше огънят.
При тези думи Боуи трябваше да пресуши чашата си и да дръпне гарафата обратно към себе си.
– Мамка му, как си успял да останеш с всичкия си?
– Открай време на никого не цепиш басма – Лаклен се наведе напред и веждите му се сбърчиха, сякаш му беше мъчително да облече в думи мислите си. – Не бях с всичкия си, когато се измъкнах. Минавах от един пристъп на ярост към друг, унищожавах всичко непознато, почти не можех да мисля ясно. Все още се борех с тези пристъпи на гняв, когато открих Ема – призна той.
– Как се освободи?
Лаклен се поколеба, а после нави крачола на панталона си.
Боуи се наведе напред, за да види, а после подсвирна
– Загубил си го?
Лаклен дръпна плата обратно.
– Нямаше време. Огънят беше намален, а помирисах, че тя е горе. – Грабна чашата си и отпи голяма глътка. – Боях се, че след всичкото това време ще я загубя.
– И си... отрязал крака си?
- Да.
Боуи видя, че Лаклен ще счупи чашата си, и смени темата.
– Как са нещата с нея? – След всичко, което са ти причинили вампирите.
– Отначало изпитваше ужас от мен. Постоянно губех контрол. Но мисля, че ако тя не беше там, щеше да е още по-лошо. Смятам, че изобщо нямаше да се възстановя. Тя ме успокоява, а мислите ми са толкова заети с нея, че нямам много време да се връщам към миналото.