Но двете неща не бяха равностойни и те го знаеха. Боуи с радост би отишъл в ада, за да си върне Марая.
– Вярваш ли, че Марая може да...? – започна Лаклен и млъкна. Веждите му се сбърчиха. – Видял си как умира, нали?
Боуи се извърна настрана, но не успя да го стори, преди да почувства как всеки цвят се огцежда от лицето му. С едва доловим глас той отвърна:
– Аз... я погребах.
Беше го сторил и знаеше, че си е отишла Но освен това знаеше, че в света на лора нищо не може да бъде предсказано със сигурност, а правилата често пъти са разтегливи. Сега бе посветил живота си на това, да намери ключа, който да му помогне да я върне.
Какво друго имаше в живота?
Аналитичният Лаклен обаче го гледаше изпитателно.
– Не можеш да я върнеш.
Боуи отново се извърна към него.
– Никой не може да се измъкне от вампирите. Един ликан не може да има партньорка, която е отчасти вампир. Няма такова нещо като същество, което да е и вампир, и валкирия. Кой си ти да ми казваш какво е възможно?
Лаклен замълча, несъмнено убеден, че си има работа със самозаблуда, със слабост. Боуи се зачуди дали Лаклен просто ще реши да му остави тази утеха.
– Прав си – съгласи се накрая Лаклен и го изненада. – Случват се неща, които не разбираме. Ако преди две седмици ми беше казал, че партньорката ми е вампир, щях да заключа, че си болен.
– Да, затова не се занимавай с мен. Достатъчно грижи си имаш. Харман ми каза, че онази нощ трима вампири ви нападнали от засада.
Лаклен кимна
– Неотдавна вампирите са започнали да дебнат вал кириите по цял свят. Но може да са се опитвали да намерят Ема.
– Може. Тя е първата жена вампир, за която съм чувал от векове насам.
– Значи, имам още една причина да унищожа Ордата. Няма да позволя да я отведат.
– Какво си намислил да правиш?
– Мога да намеря катакомбите. Ще изчакаме стражите да се върнат и ще ги накараме да ни кажат къде е Хелвита.
– И преди сме изтезавали вампири, но така и не успяхме да им изтръгнем тази информация.
Лицето на Лаклен се вледени в смъртоносно изражение, а очите му ненадейно станаха сини.
– Те ме научиха на много неща за изтезанията.
Външно можеше и да оздравява, но вътрешно все още се измъчваше. Беше прав: ако не беше намерил партньорката си точно в този момент... Но тогава какво щеше да се случи с него, ако се разделеше с нея, за да търси отмъщение?
– Готов ли си за война?
Боуи го изгледа отегчено.
– Кога не съм бил? Но съм любопитен защо сме се разбързали така. Толкова ли нямаш търпение да се разделиш с новата си партньорка точно сега?
– Казах ти, че почти нямам време да мисля за миналото, но след като я бележа и я убедя да остане с мен, ще трябва да си отмъстя.
– Разбирам.
– Не знам дали наистина е така. Не мога да пренебрегна клетвите за отмъщение, които изричах пред самия себе си всеки ден в ада.
Чашата със скоч се счупи. Лаклен сведе поглед към блестящите късчета и завърши рязко:
– Това беше всичко, което имах.
– Лаклен, знаеш, че ще се бия на твоя страна. Гарет и другите също ще го сторят с радост. Но не вярвам, че имаме шанс за победа. Докато те могат да се дематериализират, няма значение дали сме по-силни, или по-многобройни. Винаги ще губим.
– По-многобройни ли сме?
– О, да. Сега наброяваме стотици хиляди.
Невярващото изражение на Лаклен го накара да поясни:
– Кланът е много доволен, че живее на цял континент разстояние от вампирите. Върнаха се към старите обичаи, с по седем, осем и дори десет рожби в семейство. Единственият проблем в Америка е, че наблизо има две сборища с валки- рии. – Подсмихна се. – Знаеш колко собственически настроени могат да бъдат новите ти роднини.
Лаклен се намръщи.
– Не ми напомняй.
– Между другото, щом аз, с моите ограничени социални контакти, дочух слухове, че в замъка кипи дейност, сигурен съм, че и другите са ги чули. Нямаш много време. Не можеш ли да я заплениш?
С мрачно изражение Лаклен призна:
– Само преди две нощи едва.. едва не я удуших, докато спях.
Боуи потръпна колкото от деянието, толкова и от очевидния срам на Лаклен.
– Същата нощ ме видя как се преобразявам и нападам вампирите.
– Исусе Христе, Лаклен! И как реагира на промяната?
– Ужаси се, разбира се. Сега се бои от мен дори още повече – призна той и прокара ръка по врата си.