– Какво ти се е случило? – попита тя. – И коя е тази вампирка, която обикаля свободно из Киневан?
Ема премести поглед от Кае към Лаклен, сякаш нямаше търпение да чуе обяснението му.
– Всички ще се държат с нея като с почетен гост.
Кае зяпна, а Боуи се обърна към Ема и се представи:
– Аз съм Боуен, стар приятел на Лаклен. Прекарах следобеда, слушайки всичко за вас. Радвам се да се запознаем.
Ема наклони глава. Изглеждаше нащрек.
Касандра най-накрая успя да отрони:
– И откога пиявиците станаха гости?
Лаклен я стисна за лакътя.
– Никога повече нея наричай така.
При оскърблението очите на Ема отново станаха сребристи. Тя се обърна и тръгна към вратата. Лаклен я чу да си мърмори със странен глас:
– Майната ви на всички... Отивам си вкъщи.
С последен гневен поглед към Кае той я последва, точно навреме, за да види как поглежда към собственото си отражение в огледалото.
Ема се стресна и отскочи назад.
Косата ѝ беше разрошена, а сребристото в очите ѝ блестеше и плуваше като живак. По брадичката ѝ се стичаше кръв, а кучешките ѝ зъби, макар и малки, изглеждаха зловещо остри. По бузата ѝ се бе стекла една сълза, оставяйки след себе си браздичка. Лаклен я видя как потупва лицето си, сякаш не можеше да повярва какво вижда в огледалото. А после се разсмя кратко и горчиво. Очите им се срещнаха.
Лаклен знаеше какво си мисли тя. И това го натъжаваше, макар че беше от полза за каузата му.
Мислеше си, че е същото чудовище като него.
– Това не е краят, вампирке – предупреди я Кае.
Ема се завъртя е изражение, в което се четеше такава заплаха, че Лаклен настръхна.
– В никакъв случай – изсъска тя и се отдалечи наперено.
Измина един миг, преди Лаклен да си възвърне дар словото.
– Боуи, погрижи се за това – каза той, без да откъсва поглед от Ема.
– Добре, но трябва да ѝ кажеш – провикна се приятелят му след него. – Веднага.
* * *
Ема изглеждаше зловещо.
Докато се взираше в огледалото в банята си и миеше лицето и ръцете си, забеляза, че макар кучешките ѝ зъби да се бяха прибрали, очите ѝ не си бяха възвърнали обичайния цвят, а устните ѝ бяха по-червени от обикновено.
Зловещо. Точно като съществото, което се беше втренчило в нея от огледалото долу, съществото, излязло от някакъв филм за странни създания. Когато потупа лицето си, видя кръв по ноктите си, там, където ги беше забила в корема на жената ликан.
Алени зъби и нокти? ,Дз съм твоето момиче...“
Спомни си Лаклен в променения му облик и образът не я накара да потръпне така, както обикновено. Защото не беше ли всичко относително?
Някой почука на вратата. Знаеше, че Лаклен ще я последва, но се бе надявала поне да отдели време да обясни положението на другите двама. Очевидно ги беше зарязал на мига, за да тръгне след нея.
И все пак...
– Махай се!
– Знам, че искаш уединение, но...
– Махай... се! Не искам да ме виждаш така...
И ей така, вратата се отвори с трясък.
Ема рязко стисна очи.
– Какво казах току-що!
– Да искаш уединение, е едно, но да криеш лицето си от мен – това няма да стане, Ема. – И я обърна към себе си.
Тя се почувства още по-унизена поради факта, че той знаеше, че е унизена. Очите на лелите ѝ се променяха по същия начин като нейните, но при тях това изглеждаше съвсем нормално и дори очаквано с всяко по-силно чувство.
– Отвори си очите.
Тя не го стори и той настоя:
– Това не е първият път, когато ги виждам така.
Това я накара да ги отвори. Широко.
– Какво имаш предвид? – От начина, по който Лаклен се взираше в тях, тя разбра, че все още са в този неестествен цвят. – Как ме гледаш само! Точно това исках да предотвратя. Кога си ги вияодая така?
– Придобиват този цвят, когато пиеш от мен. Сега те гледам, защото, когато очите ти станат сребристи, дори само за миг, те желая.
– Не ти вярвам...
Той сложи ръката ѝ върху възбудения си пенис.
Споменът за нощта в хотела оживя в съзнанието ѝ и пръстите ѝ се свиха около члена му, готови да го погалят... Споменът – онзи объркващ спомен от негова гледна точка Ема изтръгна ръката си от неговата.
– Но очите ми са странни – настоя тя, неспособна да го погледне в лицето. – И това е нещо, което не мога да контролирам.
– Според мен са красиви.
Проклятие! Защо трябваше да приема всичко с такава готовност, да го вземат дяволите?