– Е, добре, според мен твоята промяна не беше толкова привлекателна.
– Знам. Мога да живея с това, ако и ти можеш.
– Супер. Не само че си преодолял предубежденията си към мен, ами и приемаш, че аз не те приемам. Какво се опитваш да постигнеш? Да ме накараш да се почувствам като негодница?
– За нищо на света. Просто искам да знаеш, че съжалявам за случилото се.
– Аз също.
Да, току-що може и да беше теглила бой на онази жена ли- кан, но това не означаваше, че ѝ е приятно, задето се наложи. А освен това не обвиняваше Касандра, че я нападна Ако самата тя беше видяла вампир, който се разхожда из къщата ѝ в Ню Орлиънс и се възхищава на картините по стените, и тя щеше да го нападне. Което не означаваше, че Касандра не е кучка
Инцидентът беше разтърсил Ема до дъното на душата ѝ. Всички тренировки, на които принудително я бяха подлагали лелите ѝ, сякаш се изляха като потоп на повърхността, най- накрая си намериха място и тя се почувства като съвсем различен човек. Действително беше победила). И то срещу проклет ликан!
Но макар че се чувстваше като Госпожа Здравенячка, не можеше да забрави първата мисъл, нахлула в съзнанието ѝ, когато ненадейно се озова на каменния под и видя жената ликан, застанала над нея.
Ема искаше Лаклен.
И знаеше, че той винаги ще ѝ се притичва на помощ.
Той пъхна една къдрица зад ухото ѝ.
– Ау, порязала си си ушенцето. – Наведе се и целуна ра- ничката. Ема потръпна – И устната. – Целуна и нея, а после я погали по скулата и тя не можа да изпита незабавната трескава паника отпреди, тревогата, че той не трябва да я докосва. – Не мога да ѝ простя, че ти е оставила белези.
– Аз нямам нищо против – отвърна кисело Ема.
– Ти не изпитваше нито капка страх. – Лаклен изглеждаше впечатлен и Ема трябваше да признае, че най-хубавото нещо след това, той да я притиска до себе си и да целува раните ѝ, е да се държи така, сякаш тя току-що собственоръчно е предотвратила Армагедон. – Кое те промени? Да не би да е моята кръв?
Ема се сепна и се върна към действителността. Какво нахалство само!
– Не се ласкай! Току-що научих нещо за себе си. Нали разбираш, след като преживях поредица от постоянни нападения на ликани...
Това го накара да потръпне.
– ...слънчева баня и дисекция благо дарение на вампир, трябваше да се запитам: „Това ли е? Сериозно, това ли е всичко, което ми е подготвил животът? Защото, ако е това, а аз продължавам да се съвземам след всяка случка...“.
– Разбирам. Изпитанията те правят по-силна
Наистина. Проклятие, защо трябваше да изглежда толкова горд от този факт? Кога бе започнал да се държи толкова различно с нея? Ема знаеше защо се е променила, но защо се беше променил той? Ако продължеше да я гледа така, щеше да започне да се пита дали е достатъчно силна да се справи с него.
– Събудила си се преди залез-слънце? Тъкмо идвах при теб, когато чухме Кае.
Ема беше станала достатъчно рано, за да ѝ остане предостатъчно време да се изкъпе – и да кипи от гняв заради странната болка, когато видя, че Лаклен за пръв път не е до нея при събуждането ѝ.
– Не мога да спя добре в това легло.
– Затова ли те намерих под стълбите?
Ема се изчерви. Тъмно, затворено и пещероподобно, тази сутрин помещението под стълбите ѝ се беше сторило добра идея. Защото тогава не беше с всичкия си.
– Коя е тази жена? – попита тя, за да смени темата, макар че знаеше, разбра го още в мига, в който я зърна.
– Касандра. Приятелка от клана.
– Само приятелка!
– Разбира се. А след като те нарани, и това не е сигурно.
– Значи, ще застанеш на моя страна, а не на нейна? Нищо че ме познаваш толкова отскоро?
Той я погледна в очите.
– Винаги ще заставам на твоя страна. Срещу всекиго.
– Защо?
– Защото знам, че ще си права.
– А онзи мрачният? Боуен? Какъв му е проблемът?
Лаклен се намръщи и тя добави:
– Защо изглежда толкова зле?
С гарвановочерната си коса и тези наситено златисти очи мъжът щеше да е страшно привлекателен... само да не беше мършав като наркоман и зъл на вид.
– Загуби един човек, който му беше много близък.
– Съжалявам – каза тихо тя. – Кога се случи?
– В началото на деветнайсети век.
– И още не се е възстановил?
– Влоши се – поясни Лаклен и допря челото си до нейното. – Такава ни е природата, Ема.