– Не мога да го направя – настоя тя, опитвайки се да се отмести от мястото, на което я приковаваха ръцете му, отвратена, че при потръпването му тялото ѝ отново бе омекнало за него.
Обзе я ужас. Подозрението, което хранеше и което се мъчеше да отблъсне, беше истина. Как можа да прояви такава глупост да... Прекъсна се. Не, беше лесно да отхвърли тази идея като невъзможна, защото как би могла тя, мелез, който бе отчасти вампир, да е партньорката на един ликан? Вампир и ликан, обвързани един с друг?
А после и онази негова убедителна, смачкваща егото ѝ лъжа...
– И така, какво беше намислил да правиш с мен? – попита тя и се престори, че се опитва да мине надясно, след което бързо се промуши между ръцете му наляво и грабна дьнките си. Знаеше, че ѝ е позволил да се отскубне, и се обърна с лице към него, разтреперана от гняв. – Какво наистина беше намислил? Да не би да смяташ да ме накараш да живея сред глутницата ти? Тази същата, за която побърза да изтъкнеш, че ще ме разкъса на парчета?
– Никой няма да те нарани никога повече – нито членовете на клана ми, нито някой друг. Но няма да живееш сред тях, защото аз съм техният крал и нашият дом е тук, в Киневан.
– Ауу, докопала съм европейска кралска особа! Бързо, някой да се обади на „Пийпъл“!
Тя изфуча от банята, след което се напъха в дьнките си.
Какво не би дала, за да може да се дематериализира, да се разкара от този замък! Мразеше да я лъжат. Защото не можеше да излъже в отговор.
Подражавайки на акцента му, тя подхвана:
– „Ти не си партньорката ми, Емалин. Не си нищо толкова сериозно като единствената ми партньорка, но нямай ншцо против да те задържа за любовница Искам те, но не за това.“ Боже, колко високомерен беше!
Той тръгна след нея, стисна я за ръката и я принуди да се обърне към него.
– Съжалявам, че трябваше да те лъжа, но каквото е сторено, е сторено. Искай поне да изслушаш това, което имам да ти кажа
– А аз искам да си отида вкъщи и да видя семейството ми.
Както и да подреди мислите си и да ги попита: „Защо сънувам тези сънища? Защо винаги ме омаломощават и объркват, сякаш някой е поставил върху живота ми проклятие за хаос?“.
– Няма ли поне да обмислиш възможността да е вярно? Го- това си да ме напуснеш дори като знаеш какво бихме могли да имаме?
Ненадейно ѝ хрумна нещо, която я накара да се намръщи.
– Каза „във всяка епоха, в която съм живял“. И така, на колко си години? Шестстотин? Седемстотин?
– Имали значение?
Тя се отърси от ръката му.
– Колко... си... годишен?
– Около хиляда и двеста.
Тя ахна.
– Ти знаеш ли какво означава изразът „задигам я от люлката ѝ“? Аз съм почти на седемдесет и една. Направо ме побиват тръпки!
– Знам, че ти е трудно да го приемеш, но с времето ще започнеш да проумяваш.
– Какво ще започна да разбирам? Че искам да живея в чужда страна далеч от семейството и приятелите ми, за да остана с нечестния неуравновесен ликан, който не спира да ме лъже?
– Никога повече няма да те излъжа за нищо, но мястото ти е с мен. Тук.
– Тук. В Северна Шотландия. И тъкмо започва лятото. Ей, Лак, колко дълги са летните дни тук горе?
– Мислих за това. През лятото ще ходим там, където се чувстваш удобно. А през зимата нощите са по-дълги. Мислиш ли, че няма да те отведа там, където мога да прекарвам повече часове с теб?
– За всичко си помислил! Ще ме накараш да кажа „да“, независимо дали го искам, или не.
– „Да“? – намръщи се той. – Като при женитба? Това е много по-сериозно от женитба.
– Толкова сериозно, колкото и...
– Браковете може да се прекратяват.
Устните ѝ се разтвориха.
– Е, това определено поставя нещата в перспектива. Няма начин да се спася от теб чак до края на вечността. Поне веднъж не ти ли мина през ума, че може да искам да правим нещата едно по едно? Аз съм млада, а това означава всичко. Ти ме молиш – не, изискваш – всичко, но аз не получавам същото от теб. Ти може и да притежаваш тази космическа увереност за мен, аз обаче изобщо не съм уверена за теб.
– Ако те помоля, това ще промени ли нещо? Ще останеш ли при мен?
– Няма. Но не казвам, че няма да се видим никога повече. Ще си отида у дома и ще подхванем нещата бавно, ще се опознаем.