– Харман, върви – заповяда Лаклен. Харман сякаш всеки момент щеше да припадне.
Сега му хвърли благодарен поглед и побърза да излезе.
– Няма да промениш решението ѝ с подаръци – обади се невъзпитано Касандра.
– Не съм съгласен – отговори Боуи, извади от джоба на якето си червена ябълка и я излъска в ризата си. – Вече разбрах, че кралицата обича да ѝ правят подаръци.
Лаклен вдигна вежди. Боуи обясни:
– Показах ѝ коня. Съжалявам, че провалих опита ти да я впечатлиш лично.
Не го показваше с нищо.
Лаклен сви рамене, сякаш това нямаше значение, макар че искаше да види реакцията ѝ и да се възползва от всяка благодарност, която евентуално би проявила.
– Добрата новина е, че не ѝ хареса, че Кае дойде да говори с теб. Мъничкото създание се разстрои.
Възможно ли бе Ема да е изпитала ревност! Лаклен знаеше, че никога няма да е способна да усети онова обсебващо собственическо чувство, което той изпитваше към нея, но беше готов да приеме всичко. Намръщи се. Не искаше тя да се разстройва.
– Касандра, върви си. Не се връщай, преди лично Емалин да те е поканила. Няма да променя решението си.
Тя ахна, искрено шокирана. Но как бе възможно да е шокирана?
Касандра скочи на крака, разтреперана, и изрече с остър глас:
– Може и никога да не съм аз, но когато се оправиш, ще видиш, че никога не би могла да бъде и тази вампирка. И се втурна към вратата.
– Ще се погрижа наистина да си тръгне – предложи Боуи. – Само преди това да обиколя набързо кухнята. Приготвиха храна за цяла армия. – Поколеба се и каза: – Успех.
Лаклен кимна, потънал в мислите си. Чуваше как колите се отдалечават по дългата алея.
Кралят беше останал в замъка с кралицата си, ликанът бе открил партньорката си след цяло хилядолетие и луната се закръгляше. Всички тук знаеха какво означава това. Всички, освен Ема.
Вече нямаше време. Нямаше варианти. Погледът му падна върху бюфета, върху кристала, който блестеше на светлината на лампите.
24
Когато се събуди, Ема видя, че лежи в обятията на Лаклен. Лицето ѝ беше сгушено до гърдите му, а пръстите му нежно се плъзгаха през косата ѝ. Точно преди да се раздразни при мисълта, че пак я е преместил в леглото, осъзна, че той лежи в нейните одеяла на пода.
А после сънят се върна изведнъж.
Беше видяла Лаклен в някаква отдавнашна война, във времето между отделните атаки. Гарет и Хийг – братята му? – и още неколцина ликани обсъждаха как ще открият партньорките си и се чудеха как ли ще изглеждат те. Говореха на шотландски келтски. Ема разбираше думите.
– Казвам само, че ще е хубаво, ако е добре оформена – настоя мъжът, на име Уилям, и показа какво има предвид, като сви длани и ги вдигна пред гърдите си.
Друг един се обади:
- На моята ѝ стига едно хубаво дупе, което да стискам нощем...
Замълчаха, когато покрай тях мина Лаклен – не искаха да говорят за такива неща пред него.
Лаклен беше най-възрастният и беше чакал най-дълго. Цели деветстотин години.
Той продължи към един поток до лагера им и започна да прескача с лекота от камък на камък дори под тежестта на бронята си. Коленичи на брега на един неподвижен вири се наведе да натиска лицето си с вода.
За един кратък миг изражението му затрепка. Не се беше бръснал от дни, на бузата му зееше дълга криволичеща резка. Косата му беше дълга.
В очите на Ема беше неустоимо привлекателен и тя реагира инстинктивно на припомнения от съня образ.
Когато той седна на пети до онзи вир и вдигна поглед към синьото небе, Ема почувства стряскащата топлина на слънцето така, сякаш самата тя се намираше там. А после вълна от самота го разтърси като удар. Защо не мога да я намеря ?
Ема отвори очи. Тя беше тази нея. Тази, за която копнееше той...
Беше го виждала с ярост в погледа, беше го виждала объркан, изпълнен с омраза, но никога не бе виждала безнадеждност като тази, която бе зърнала в отражението му в съня.
– Добре ли спа? – избоботи той.
– Ти с мен ли спа? Тук?
– Да.
– Защо?
– Защото ти предпочиташ да спиш тук. А аз предпочитам да спя с теб.
– А аз нямам думата по въпроса.
Без да обръща внимание на отговора ѝ, той продължи:
– Искам да ти дам нещо.
Посегна зад себе си и извади... златната огърлица от съня ѝ. Погледът ѝ се задържа върху нея, сякаш бе хипнотизирана. На живо украшението беше още по-красиво.