– Харесва ли ти? Не знаех какво би предпочела, затова постоянно правех предположения.
Погледът ѝ следеше движенията на бижуто, което се люшкаше като махало. Това беше доказателството, че полудява, и все пак вътре в себе си Ема се усмихваше лукаво.
– Непременно ще си я сложа пред Касандра – измърмори разсеяно тя.
Той улови огърлицата в дланта си и прекъсна взирането ѝ.
– Защо го казваш?
Както правеше често, когато искаше да излъже, а не можеше, Ема зададе въпрос:
– Тя няма ли да ревнува, като види, че си ми купил бижу?
Той все още ѝ се мръщеше.
– Очевидно е, че те иска за себе си.
– Да. Вярно е – кимна той и откровеността му я изненада. – Но тя си тръгна. Отпратих я и няма да се върне, преди ти да поискаш, дори това да означава никога. Няма да позволя да се чувстваш неудобно в собствения си дом.
През стиснати зъби Ема отвърна:
– Това не е моят дом.
Опита се да се откопчи от него, но той я хвана за рамото.
– Ема, това е твоят дом, независимо дали ме приемаш, или не. Винаги е бил и винаги ще бъде.
Тя се дръпна от ръката му.
– Не искам дома ти, не искам и теб! – извика тя. – Не и когато ме нараняваш така.
Тялото му се скова, а на лицето му се изписа безнадеждност. Сякаш се бе провалил.
– Кажи ми как.
– Когато ме излъга, ти... ти ми причини болка.
– Не исках да те лъжа – увери я той и отметна косата от лицето ѝ. – Но не мислех, че си готова да чуеш всичко, а освен това вече усещах заплаха от вампирите и се боях, че ще избягаш.
– Но сега, когато ме държиш далеч от семейството ми, ме нараняваш още повече.
– Ще те заведа при тях – каза бързо той. – Трябва да се срещна с неколцина души от клана, а после трябва да замина за малко. След това лично ще те заведа там. Но не можеш да отидеш сама.
– Защо?
– Защото не съм спокоен, Ема. Трябва да се привържеш към мен. Знам, че още не си, и се боя да не те загубя. Те ще те разубедят и ще загубя всякакъв напредък, който дотогава ще съм постигнал с теб.
Да, Аника със сигурност щеше да напомни на Ема, че е полудяла.
– Знам, че в мига, в който отидеш в онова сборище сама, ще ми е страшно трудно да те върна.
– А трябва да ме върнеш.
– Разбира се, че трябва. Няма да те загубя точно когато най- накрая те намерих.
Тя потърка челото си.
– Защо си толкова сигурен в това? За някого, който не е ликан, всичко това изглежда наистина крайно. Искам да кажа, познаваш ме едва от една седмица.
– Но прекарах целия си живот в чакане.
– Това не означава, че си постъпил правилно. Не означава, че е трябвало да го правиш.
Гласът му стана по-тих:
– Не, но означава, че сега, когато си тук с мен, чувството е много, много удовлетворително.
Тя пренебрегна топлината в думите му, както и съня си за него.
– Ема, ще пиеш ли от мен?
Носът ѝ се сбърчи.
– Миришеш на алкохол.
– Пийнах малко.
– Тогава аз съм пас.
За миг той не каза нищо. После отново вдигна огърлицата.
– Искам да си я сложиш.
Наведе се, прокара я около шията ѝ и я закопча. При което вратът му се озова точно пред устните ѝ.
Тя зърна една резка само на сантиметри от устата си.
– Порязал си се – измърмори замаяно.
– Така ли?
Тя облиза устните си, опитвайки се да устои на изкушението.
– Ти... о, боже, дръпни си врата! – прошепна задъхано.
Следващото, което почувства, бе дланта му върху тила си: притегляше я към него, притискаше устата ѝ към кожата си.
Тя заудря с юмруци по гърдите му, но той беше прекалено силен. Най-накрая се предаде, неспособна да попречи на езика си да се стрелне навън. Започна да го ближе бавно, наслаждавайки се на вкуса му и на начина, по който се напрегна тялото му – знаеше, че е от удоволствие.
Изстена, потръпна, заби зъби в него и отпи.
25
Докато Ема пиеше, Лаклен я притисна в обятията си, надигна се и седна на ръба на леглото. Намести я в скута си и я накара да го възседне.
Знаеше, че е загубена – беше се вкопчила в него толкова приятно, с лакти на раменете му и скръстени зад главата му ръце. Почувства срещу гърдите си студа на огърлицата, когато я привлече към себе си.
Тя отпи дълбоко.
– Пий... бавно, Ема.
Когато тя не го стори, той направи нещо, на което не смяташе, че е способен. Той се откъсна от нея.