Беше я напил.
Това копеле се беше напило... за да може тя... когато пие кръвта му... Ах, този кучи син! Досега Ема дори не подозираше, че подобно нещо е възможно!
Щеше да му го върне тъпкано. С нищо не бе заслужила да я измами така. Не можеше да му вярва. Бе обещал, че няма да я излъже, но в нейните очи тази му постъпка изглеждаше също толкова безчестна.
В миналото просто би се примирила с това, би го приела безропотно като поредния път, в който някой пренебрегваше желанията и чувствата ѝ. Сега обаче отказваше. Лаклен трябваше да получи урок. Трябваше да разбере, че по някое време през последните седем дни тя се бе превърнала в същество, с което никой не можеше да се гаври.
Когато облиза устните си за може би трийсети път след излизането му, ѝ хрумна една все още неясна идея.
Порочна, зла идея Тя се огледа наоколо, притеснена, сякаш някой можеше да чуе мислите ѝ. Щом Лаклен искаше да играе мръсно, щом ѝ хвърляше тази ръкавица, тя щеше да я поеме...
Можеше да го направи. По дяволите, можеше да бъде зла, можеше.
В ума ѝ трепна смътен спомен от времето, когато като по- млада попита леля си Мист защо вампирите са толкова зли. Мист ѝ отговори: Такава им е природата. Сега Ема се ухили пиянски.
„Време е да се върна към природата.“
***
Събуди я звъненето на телефона. В цялата история на телефонната комуникация нямаше апарат, който да е звучал по-дразнещо. Прииска ѝ се да го разбие с механичен чук с полусферичен бойник.
Отвори мътните си очи и се обърна в одеялата си. Видя как Лаклен става от леглото и посяга към телефона.
Протегна ръка и я прокара по затоплената завивка. Беше лежал тук, опънат върху нея. Беше ли я гледал как спи?
Лаклен вдигна и попита:
- Още ли не се е върнал? Тогава разширете търсенето... Не ме интересува. В момента, в който го намерите, ми се обадете.
Затвори и прокара ръка през косата си. Ема не можеше да си спомни кога за последен път е виждала някой да изглежда толкова изтощен. Чу уморената му въздишка и забеляза, че раменете му са напрегнати. Знаеше, че търси брат си, и съжаляваше, че не знае къде е той. След всички тези години Лаклен още не можеше да му съобщи, че е жив. Ема наистина му съчувстваше.
Поне докато не се надигна.
Главата ѝ веднага забумтя и докато се препъваше към банята, осъзна, че устата ѝ е абсолютно суха. След като си изми зъбите и си взе душ, състоянието на главата и устата ѝ се подобри, но въздействието върху световъртежа беше минимално.
Заради него страдаше от най-гадния махмурлук на света – челен сблъсък с яростта на лозите. Първият махмурлук в живота ѝ. Ако наистина беше „пийнал малко“, тя не би могла да е чак толкова пияна и сега нямаше да страда от подобен махмурлук. Миналата нощ ушите ѝ бучаха през цялото време, докато се обличаше и излизаше навън да поогледа още, докато призори не се стовари в постелята си. След което подът на масивния замък се завъртя. Завъртя се, сигурна беше.
Лаклен навярно се беше налял като смок, преди да дойде при нея.
Копеле!
Когато излезе от банята, увита в кърпата си, и се отправи към гардероба си, за да се облече, той я последва и се облегна на касата на вратата, докато тя избираше дрехи. Навсякъде имаше нови тоалети, както и чанти и обувки.
Ема започна да обикаля наоколо и да разглежда подаръците с критичен поглед. Беше много придирчива по отношение на облеклото си и открай време отхвърляше всичко, което не съответстваше на стила ѝ на хипстър бунтарка20. Беше установила, че всяка дреха, която не е винтидж или ММНСКВ – „Мамка му, не съм като всички“ – не му отговаряше...
– Всичко ли ти харесва? – попита той.
Тя наклони глава и почувства как у нея се надига гняв, когато откри, че собственият ѝ багаж не се вижда никъде.
– О, когато се прибера у дома, ще изпратя да ми донесат всичко – отговори с абсолютна честност.
Направи жест с показалеца си, за да му покаже да се обърне с гръб. Когато той го стори, тя припряно нахлузи бикини, сутиен, дънки за джогинг и широк пуловер.
Мина покрай него, без да бърза, и седна на леглото. Чак сега забеляза, че всички прозорци са покрити с кепенци. Това, разбира се, беше негово дело. В края на краищата той не вярваше, че Ема ще си тръгне, защото не смяташе, че може да му избяга.
– Кога пристигнаха тези?
– Днес ги инсталираха. Автоматично ще се отварят при залез-слънце и ще се затварят призори.
– Сега са затворени.
Той се втренчи в нея.
– Слънцето още не е залязло съвсем.
Тя сви рамене, макар че се чудеше защо се е събудила толкова рано.