Бягай.
Опитваше се! Нямаше ключове. Втурна се обратно и започна да претърсва замъка за работен камион – на този етап беше готова да се примири и със скапан трактор!
Застина на място и се намръщи. Усети топлина, която се надигаше отвъд хоризонта. Сякаш изпаднала в транс, повдигна лице към нея.
Пълната луна. Която щеше да изгрее тази вечер.
Ема почувства светлината. Почувства я така, както винаги си бе представяла, че хората усещат слънцето.
Слухът ѝ беше чувствителен; от гората отвъд замъка я призоваваха различни създания. При всичките си досегашни обиколки бе избягвала това мрачно място. Видът му бе сломил дори новооткритата ѝ смелост.
Избягай там.
Трябваше да се пребори с порива да се втурне презглава право към страховитата на вид гора. Там Лаклен щеше да я хване – той беше ловец, умееше да открива следи. Това му беше в природата. Ема нямаше шанс да се измъкне.
Тялото ѝ обаче потръпваше от вътрешната битка, като че ли бягането през гората ѝ липсваше, макар че никога не бе влизала там. Полудяваше ли, щом изобщо го обмисляше?
Бягай!
Тя нададе вик, пусна обувките си на земята и се подчини – побягна от имението и от раздразнения ликан, който скоро щеше да се събуди. Втурна се сред дърветата и осъзна, че може да вижда И бездруго силното ѝ нощно зрение сега бе станало идеално.
Но защо тя виждаше? Толкова ли силно ѝ влияеше кръвта му? Беше изпила много. Сега знаеше, че ликаните могат да виждат нощем така ясно, както денем.
Подуши нападалите горски листа, влажната почва, мъха. Подуши дори оросени камъни. Зави ѝ се свят. При други обстоятелства може би щеше да се олюлее, но чувстваше краката си съвършено стабилни върху земята, сякаш бе пробягвала този маршрут хиляди пъти.
Миризмите, звукът от дишането ѝ и биенето на сърцето ѝ, вятърът, препускащ над нейния... рай. Чувстваше се като в рая.
А после осъзна и нещо друго. Тичането беше афродизиак. Всяка стъпка отекваше нагоре през тялото ѝ като продължителна ласка. Чу как яростният му рев прокьнтява от замъка, останал на километри зад гърба ѝ, и сякаш разтърсва целия черен свят около нея. Чу как се втурва подире ѝ и почувства нуждата от облекчение. Не страх от това, което щеше да ѝ стори, когато я хванеше, а очакване. Можеше да долови бесните удари на сърцето му, докато се приближаваше. Дори и омало- мощен, той тичаше стремглаво към нея.
Щеше да я преследва завинаги.
Разбра го така, сякаш Лаклен бе проговорил в ума си. Щеше да я обяви за своя и никога нямаше да я пусне. Така постъпваше неговият вид.
Сега ти си неговият вид – прошепна съзнанието ѝ.
Не! Нямаше да се предаде.
Партньорка, която също е ликан, щеше да го остави да я хване. Щеше да го чака, гола и просната по гръб с разтворени крака или облегната на някое дърво с изпъчени хълбоци и ръце над главата си. Щеше да се наслаждава на това, че е преследвана, и да очаква жадно свирепостга му.
Полудяваше! Откъде можеше да знае тези неща? Никога не бе одобрявала свирепостга. „Викай рано, при първия признак на болка“ – това беше нейното правило.
Тъкмо бе стигнала до една полянка, когато го чу как се хвърля към нея. Тялото ѝ се стегна, за да се подготви за сблъсъка със земята, но той се извъртя и пое удара с гърба си, след което я положи върху тревата. Когато Ема отвори очи, той беше над нея, подпрян на лакти и колене.
Беше по-едър. Очите му бяха загубили златистия си цвят – в тях блещукаше онова зловещо синьо. Издишванията му се бяха превърнали в ниско боботещо ръмжене. Ема знаеше, че тялото му е отслабено – самата тя го беше почувствала, докато той тичаше, но очевидното му намерение му придаваше сила.
– Обърни... се – изрече той. Гласът му беше променен, стържещ.
Мълния разцепи небето над него. Той като че ли не я за- беляза, но тя се втренчи в нея така, както би се вторачила в комета. Възможно ли бе у нея да има повече от валкириите, отколкото си даваше сметка?
Разумната Ема отговори:
-Не.
Светкавиците осветяваха на проблясъци и това, което беше той отвътре – кучешки зъби, тези леденосини очи и невероятно могъщото му тяло, набъбнало от още повече мускули. Той издърпа чантата и якето ѝ, раздра дрехите ѝ, за да я съблече, без да спира да ръмжи и да оголва зъбите си, докато тя се взираше замаяна в светлините над тях.
– Ръце... над... главата ти – нареди той със стържещ глас, докато ръцете му откъсваха дьнките от собственото му тяло.
Тя се подчини. Той все още стоеше над нея и постоянно се навеждаше да я целуне или оближе, да премести ръка или коляно. Случваше се нещо, което Ема не разбираше. Това не бяха просто случайни движения, това беше...