– Тя е... Боже, ами фантастична. – В този момент се усмихнах, защото Чарли се зададе иззад дърветата с въдица в ръка. – Не прилича на децата, които съм срещал. Тя е сериозна. Умна. Мълчалива е, докато я опознаеш, но после се отпуска и ти се иска да попиеш всяка дума, която казва.
Баба ми изпухтя.
– Дядо ти беше такъв. Кога ще я доведеш у дома?
– Не знам – отвърнах, прокарвайки пръсти през косата си. Чарли вече беше на пристана. Погледна през рамо и се усмихна, вирнала въдицата и пъхнала под мишница кутия от стиропор с червеи. – Още не съм мислил толкова напред. Тази седмица просто се опитвах да опозная нея и Тиа.
– Всичко това е чудесно, но как тя ще живее в Монтана, а ти в Ню Йорк. Мислил ли си по въпроса?
– Ще купя къща в Ларк Коув. Вече се разбрахме за цената и в следващите няколко седмици ще мога да сключа сделката. Ще пътувам насам и обратно. Ще си направя офис тук, та да не изоставам от работата. Бих могъл даже да си наема асистент и...
Баба ми прихна.
– О, Лоугън. Пътуването натам и насам няма да е достатъчно. Ще трябва да се откажеш от някои неща.
Да се откажа от някои неща? Защо?
– Всичко ще бъде наред – уверих я аз. – Мога да се справя с всичко.
Налагаше се да жонглирам с нещата. Можех без проблем да организирам пътуванията така, че Чарли да присъства в живота ми.
Тя отново се засмя.
– Някой ден ще разбереш. Баща ти така и не можа, но имам надежда за теб.
– Да разбера какво?
– Тайната на живота.
Аз се засмях тихичко.
– Доста съм зает напоследък, бабче. Защо просто не ми кажеш?
– Не, по-забавно ще ми е да те гледам как се боричкаш известно време. Атакувай, синко. Вярвам, че ще намериш правилния път.
Ухилих се, докато слизах от верандата, и се запътих към пристана при Чарли.
Баба ми винаги е била задвижващото колело, тласкащо ме да продължа напред, докато стигна върха на планината, по която се катерех в момента. Всеки път, като трябваше да се справя с някое всяващо страх и обезсърчаващо предизвикателство, ме изпращаше с думите: Атакувай.
– Ела ми на гости, като се прибереш у дома, и донеси снимка на Чарли.
– Непременно. Ще се видим скоро – затворих и пъхнах телефона в джоба си, твърдо решен повече да не отговарям на обаждания, преди да се върна в мотела довечера. Останалата част от вечерта щях да прекарам с Чарли.
Щях да ѝ дам цялото си внимание, докато стане време щях лягане, защото на сутринта си отивах.
Без да знам кога ще се върна.
* * *
– Мамо, хванах една риба! – Чарли стоеше на колене на едно високо столче в бара, облегната на плота.
– Така ли? Браво на теб. – Тиа обхвана с шепи бузките на Чарли и я целуна по нослето. – Колко беше голяма?
Чарли се облегна назад и разпери ръце на трийсетина сантиметра.
– Толкова.
Подсмихнах се зад нея и показах с ръце на Тиа, че рибата не беше повече от десет сантиметра.
Тиа се усмихна и продължи играта с Чарли.
– Еха. Огромна риба!
– Така казват всички – рече Джаксън от другия край на бара и се засмя на собствената си шега. После дойде при нас.
– Ти си ужасен – смъмри го Тиа, като едва се сдържаше да не се изкикоти.
Той сви рамене и вдигна ръка към Чарли за „дай пет“.
– Браво, Чък. Вие какво правите тук?
– Ще вечеряме – отвърнах аз.
– Вярно – Джаксън ми се ухили самодоволно. – Прощална вечеря. Нали заминаваш утре.
Задник.
– Джаксън, млъкни – изсъска Тиа и го сръга в ребрата, а после кимна към Чарли.
Предупреждението ѝ беше безсмислено. Дъщеря ми не пропусна нищо. Завъртя се на стола и ме погледна с ококорени очи.
– Утре ли заминаваш?
Сърцето ми се сви, като видях колко е стъписана. С Тиа бяхме решили да не ѝ казваме точно кога си тръгвам. Тиа каза, че Чарли ще се свие в черупката си и само ще следи календара, вместо да се наслаждава на времето, през което сме заедно.
Така че през цялата седмица не споменахме датата на отпътуването ми.
Бяхме се разбрали това да стане тази вечер. Решихме първо да хапнем пица, а после да ѝ кажем, че на сутринта се връщам в Ню Йорк.
Внимателно.
Но чичо Джаксън провали намеренията ни.
– Да – казах на Чарли. – Трябва да замина утре, но ще се върна.
Джаксън се изхили подигравателно и Тиа пак го сръга.
Не им обърнах внимание, бях вперил поглед в Чарли и в тревожно сбърченото ѝ челце.
– Хей – сложих ръка на рамото ѝ. – Ще дойда пак. Но трябва да се прибера и да поработя известно време.
Тя кимна и сведе брадичка, загледана в ръцете си, които бе отпуснала в скута. Някакъв невидим облак я обгърна и сърцето ми се пръсна на парчета.
Вдигнах очи към Тиа – бе притиснала ръка до гърдите си. Съжалявам, прошепна тя само с устни.