И то по памет.
Рисунката доказваше, че връзката ни е истинска и трайна.
Тя бе почувствала това толкова силно, колкото и аз.
И, по дяволите, отново го желаех. Сега обаче исках нещо повече от физическа връзка. Исках да разбера колко дълбоки са чувствата ни.
Сърцето ми казваше, че те стигат до самата ни същност.
– Хайде да прочетем първо тази – Чарли плесна една книга на корема ми. Оставих рисунката на мястото ѝ и започнах да чета на дъщеря ми приказки за лека нощ. Тя се прозяваше, когато затворих и последната книжка.
– Лека нощ, Чарли – притеглих я по-близо и я целунах по челото.
– Ще се върнеш ли?
Опрях лице на косата ѝ.
– Винаги ще се връщам при теб.
– Добре – прошепна тя, но в гласа ѝ се долавяше съмнение. – Лека нощ, Лоугън.
Целунах я отново и се отдръпнах. Тя се сгуши под завивката, а аз угасих лампата и излязох от стаята.
– Здравей – прошепна Тиа. Стоеше, облегната на стената до вратата.
– Здрасти. Какво правиш?
– Ами, слушам – отвърна тя и ми даде знак да я последвам на долния етаж. Излязохме на верандата.
– Кога се прибира Хейзъл? – попитах.
– Според мен късно. Там ще свири някаква група и тя ще остане с неколцина приятели за концерта.
Не казах нищо. Мислех, че Тиа ще седне на някой от несъвпадащите си столове. Тя обаче слезе по стълбата и тръгна по тревата. Следвах я отблизо. Продължи по ливадата и се отправи към стария пристан на езерото.
Подмина мястото, на което Чарли бе оставила въдицата си. Събу джапанките си, седна на самия край на пристана и топна пръсти във водата.
През цялата седмица ходех с джапанки. Кожените ми обувки ми се струваха доста префърцунени за Ларк Коув. Тъй че също изритах джапанките и седнах до Тиа.
Известно време седяхме смълчани, взирайки се в езерото. Вечерта бе тиха, леки, проблясващи вълни полюшваха водата.
– Чувствам се ужасно, че я оставям – прошепнах.
– Няма как, трябва да го направиш.
– Така е. – Освен всичко ме чакаха просрочени задължения у дома. – Но ще се върна.
Тиа сякаш се смрази.
Водата беше студена и чак пръстите ми бяха побелели, ала не беше толкова ледена, колкото рамото до мен.
Какво да кажа, та да убедя Тиа, че ще дойда отново? Че не съм изоставил Чарли, нито пък нея?
Нищо.
Думите ми нямаше да означават нищо за нея. Трябваше да го докажа. Да разсея съмненията ѝ и да покажа, че Чарли е най-важна за мен.
– Ще се върна, Тиа – приближих се още малко до нея, джинсите ми леко опряха в нейните. – Обещавам.
Изпънах кутрето си. Тя го погледна за секунда, после го хвана със своето. В мига, в който се докоснахме, по гърба ѝ премина тръпка. Топлина лъхна помежду ни и тя се отпусна.
Тиа ме държеше на разстояние, мълчеше, но тялото ѝ я предаваше.
Тя казваше много повече без думи. Умееше само с лека гримаса да ти каже: „Я се разкарай!“. Заставаше зад бара с изпънати рамене, движеше се уверено и това я правеше най-силния човек в помещението. Ала нежните ѝ, едва доловими движения, които повечето хора не забелязваха, ме караха да я притегля към себе си и силно да я прегърна.
Обичах начина, по който леко накланяше глава, когато говореше за Чарли или Хейзъл. Поемаше си дълбоко дъх, когато бях наблизо, защото харесваше одеколона ми. Обичах моментите, в които я улавях да ме изучава и тя не извръщаше очи.
Както сега, когато кутретата ни бяха сключени. Устоя на погледа ми, без да трепне.
Скоро щеше да се убеди.
Нямаше да се върна само заради Чарли, а и заради нея.
Тя разбуди у мен чувства, много по-силни и дълбоки от чувствата, които съм изпитвал към друга жена, а бяхме прекарали само седмица заедно. Ще докажа и на двете, че съм стабилен, надежден човек. Те щяха да се уверят, че съм липсващата част в семейството им.
И може би един ден, скоро, наистина ще бъдем семейство. Бих могъл да ги отведа оттук и да създам за тях живота на мечтите им. дванадесет ТИА
Той замина.
Знаех, че ще се случи, но от това не ми ставаше по-леко.
Лоугън пристигна тук и ни накара да се влюбим в него – макар и мъничко – а после си отиде.
Изминаха две седмици, откакто седеше до мен на пристана и обеща да се върне. След всичките тези дни Чарли най-сетне се съвзе.
Както и очаквах, денят, в който Лоугън отлетя за Ню Йорк, бе най-тежък. Тя беше тъжна и мълчалива през целия ден, уединяваше се в стаята си. Дори не пожела да си поиграе в своята крепост.
Знаех, че денят ще е тежък.
Тя беше потисната, с тъжни очи. Ала не очаквах, че това състояние ще продължи толкова дълго. През деня се държеше, но вечер, след като Лоугън ѝ звъннеше по телефона, на лицето ѝ се изписваше такова отчаяние, че дори любимите ѝ приказки за лека нощ не можеха да го прогонят.