Години наред хората ме използваха и просто спрях да се доверявам лесно.
– А после дойде тук и роди Чарли – продължи тя. – И сякаш ключа щракна. Не се нуждаеше от други хора, защото имаше нея. Опиташе ли някой да се сближи с теб, ти го отрязваше, преди да е имал тази възможност.
– Аз се сближавам с хората. Ами Джаксън?
Тя се засмя иронично.
– Той е по-затворен и от теб. Не ти си го допуснала до себе си, скъпа, а той допусна теб.
Скръстих ръце на гърдите си. Имах приятели, нали? Рони и Уейн, двама от редовните клиенти в бара. Виждах ги почти всеки ден. И си бъбрех с някои от майките на децата в отбора на Чарли по време на мач или тренировка.
– Приятелка съм с Уила.
– Вие сте приятелки, но не и близки. Тя идва в бара и си приказвате. Кога за последен път направи нещо с приятел извън бара? Кога за последен път излезе на среща?
Ето че ме хвана натясно. Не бях излизала на среща от времето, когато живеех в Ню Йорк. Не че не ме канеха. Имаше момчета, които идваха в бара, сваляха ме и ми предлагаха да излезем. Но аз не желаех да излизам на среща. Предпочитах да се прибера у дома при Чарли. И бях доволна.
– Не искам да ходя по срещи.
Хейзъл се засмя.
– Напротив, искаш. По-скоро те плаши това, че човекът, с когото искаш да излизаш, е Лоугън.
Мразех, че тя винаги се оказваше права.
– Което значи само да си търся белята. Ако нещата свършат зле, може да е зле за всички ни.
– Би могло – кимна тя. – Но би могло и да е най-доброто нещо за теб и за Чарли. На твое място бих поела риска, за да има късмета момиченцето ми родителите му да са заедно. И имайки предвид твоето детство, ти, от всички на тоя свят, би трябвало да си първата, която да пожелае да поеме риска.
Пак беше права. Затворих очи и изпуснах дълга въздишка.
– Просто ми се искаше той да е тук за рождения ѝ ден.
– И на мен. Но се обзалагам, че има основателна причина да не го направи.
– Ще видим – свих рамене. – Ако нямаш нищо против, ще изляза да се поразходя малко. Още съм ядосана и трябва да изпусна парата, преди да му се обадя.
– Върви – тя махна към вратата, – колкото време ти е нужно, аз си имам Чарли.
Усмихнах ѝ се и хукнах навън. Обикновено, когато имах нужда да събера мислите си, първо отивах в работилницата. Сега обаче ми трябваше движение, та да изпепеля гнева си на улицата.
На връщане, след час шляпане по джапанки из тихите улички на Ларк Коув, реших да мина покрай магистралата.
Разочарованието ми от Лоугън бе се поразсеяло. Опитах да погледна на нещата от негова гледна точка. Преди месец той нямаше никаква представа, че Чарли съществува. Може би му трябваше повече време, за да промени програмата си и да включи и Чарли в нея.
Трябваше да се научи да не дава лъжливи обещания. Ще му го набия в прекрасната глава, та да остане там завинаги.
Слънцето залязваше и последните му отблясъци чезнеха, докато се разхождах. Реших обаче пак да вървя по страничните криволичещите улички. Но когато свърнах зад ъгъла на една улица, тръпки ме полазиха.
Пак същото усещане. Че някой ме наблюдава.
Забавих ход и взех да се оглеждам, ала не видях никого. Къщите наоколо бяха тихи, хората вече си бяха у дома.
Отново потръпнах, улицата, по която исках да мина, вече ми се виждаше неприветлива. Ускорих крачка и бързо поех към магистралата. Когато стигнах до нея, усещането изчезна. Откачаш, Тиа. Вероятно някой просто ме е гледал през прозореца и се е чудел какво правя пред дома му сама в този час.
В този момент, няколко пресечки по-нататък, зърнах червено-жълтия неонов надпис на бара и забавих крачка. Тази вечер трябваше аз да съм на работа, но заради рождения ден на Чарли Джаксън ми предложи да се сменим. Единственият друг неонов надпис край магистралата беше на мотела. Всички магазини в града вече бяха затворени. Като наближих мотела, оттам се носеше голяма шумотевица. За разлика от друг път паркингът бе претъпкан. Говореше се, че семейство Уолтърс си правят парти за уикенда.
Докато зяпах регистрационните табели – Орегон, Айдахо, Вашингтон – случайно зърнах мъж, застанал пред автомата за напитки. Продължих да вървя, но в един миг пак го погледнах – тъкмо прокарваше ръка през косата си.
Косата му много приличаше на тази на дъщеря ми.
Мъжът натисна един бутон и се наведе да вземе бутилка вода. Когато се обърна, замръзнах на място.
Лоугън.
Сърцето ми едва не се пръсна.
Тутакси смених посоката и забързах да го настигна. Дългите му крака поглъщаха тротоара край стаите на мотела. Той спря пред стаята си, отключи вратата и влезе. Малко преди вратата да хлопне, успях да почукам.