Погледнах го косо. Джаксън Пейдж никога не отказваше бира в събота вечер.
– Как си?
– Добре съм. Просто не ми се пие.
Напълних чашата му с лед и сода, сложих я върху салфетка и се облегнах на плота.
– Как беше? – попита той.
– Не беше зле. Имаше доста хора за вечеря. Момчетата в ъгловото сепаре са тук от няколко часа. Уейн и Рони бяха допреди малко, но казаха, че отиват да спят, и си тръгнаха.
Беше почти полунощ, така че работата позатихваше, но денят ми бе минал бързо. Обичах съботите точно затова. Като не можех да съм вкъщи с Чарли, поне не скучаех, докато съм на работа.
Само след два часа щях да си бъда у дома и да се пъхна в леглото с Лоугън.
– Къде е Скъпото татенце тази вечер? – измънка Джаксън.
– Хей – намръщих се аз. Кога най-после Джаксън щеше да остави Лоугън на мира? – Не се дръж така.
Той трепна.
– Съжалявам.
– Няма нищо. Той е вкъщи с Чарли.
Бяха дошли с Хейзъл за пица. Хейзъл предложи на Лоугън да остане в бара, а тя да прибере Чарли и да я сложи да спи, както винаги правеше, когато съм на работа. Лоугън обаче реши да си тръгне с тях.
Най-вече защото Чарли го помоли да ѝ помогне с багажа за нашето пътуване.
– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да поемеш бара другата седмица? – попитах.
– Както и вчера ти казах, след като сто пъти ме попита – да. Ще се справя. Цялата седмица.
– Знам, че ще се справиш. Само ми е малко криво, че ти стоварвам всичко на главата, а не те предупредих навреме.
След като снощи най-после склоних да заминем, оставих Лоугън у дома и отидох в бара да говоря с Джаксън. Той беше мрачен, понеже отношенията ни с Лоугън се развиха твърде бързо, но обеща да поеме бара, докато се върнем.
– Всичко е наред, Тиа. Приеми, че се самонаказвам заради оная работа с целувката.
Направих гримаса.
– Никога повече не го прави. Беше отвратително.
– Отвратително? Целувките ми не са отвратителни.
– Не се цупи – сгълчах го аз. – Сигурна съм, че всички жени, дето ти се нахвърлят, смятат, че се целуваш страхотно. Но понеже аз съм ти почти като сестра, за мен беше отвратително.
– Да – лицето му съвсем помръкна. – Беше малко неприлично.
Усмихнах се.
– Защо не седнеш? Ще ида да погледна онази маса и после ще поговорим.
Той кимна, взе содата и табличка с фъстъци и заобиколи бара.
Бързо напълних чашите на клиентите си и се настаних до Джаксън. Поседяхме мълчаливо няколко минути, белехме и хапвахме фъстъци. След малко най-сетне зададох въпроса, който ме човъркаше от седмици.
– Ще ми кажеш ли какво те тревожи? – Вече знаех отговора. Откакто миналия месец Лоугън се появи, Джаксън не беше на себе си. Най-добрият ми приятел, винаги весел и готов да ме подкрепи, бе се превърнал в мрачен досадник.
– Нищо. Не знам – той се почеса по бузата. – Виж, последните няколко години бяха от най-хубавите. Без неприятности, както когато бяхме деца. Имаме добра работа в бара. Най-сетне се отървах от чувството, че едва свързвам двата края. Мисля, че просто съм ядосан, задето нещата се променят. Този човек... той променя играта.
– Това наистина ли е толкова ужасно? Лоугън не е лош човек, а Чарли го обожава. Тя заслужава да има баща, Джаксън.
– Знам – въздъхна той. – Просто...
И тогава, още преди да довърши, ми светна. Само дето не се ударих по челото. Преди да се появи Лоугън, Чарли имаше човек до себе си, когото чувстваше като баща.
Джаксън.
Това нямаше нищо общо с мен и връзката ми с Лоугън. Джаксън страдаше, защото усещаше, че губи Чарли.
– Съжалявам. Не ми бе хрумнало, че ще се почувстваш зле. Но ти винаги ще бъдеш нейният чичо Джаксън. Тя те обича толкова много.
Джаксън увеси нос.
– Но аз не мога да я глезя като него. Нямам толкова пари.
– Това не е състезание, не става дума за нещата, които ѝ купувате. Тя се нуждае от любовта и на двамата ви.
Той отпи от содата, размишлявайки над думите ми.
– Ако не се върнете, тя ще ме забрави.
– Какво? Ще се върнем. Това е просто почивка.
– Може да решите да останете.
Поклатих глава.
– Не, няма да останем. Вече казах на Лоугън, че няма да живея в Ню Йорк.
Стига да не ме притисне за попечителството. Сега обаче, след като го опознах по-добре, не можех да допусна, че ще ми го причини.
– Това е просто почивка – повторих аз.
– Надявам се – той стана и мина зад бара да си сипе сода. – Докато сте там, иди да си купиш един сандвич с кюфтета от „Джовани“, ей така, заради мен. По дяволите, липсват ми тия неща.
Заведението „Джовани“ бе на три пресечки от сиропиталището, в което живеех, и точно зад ъгъла до приемния дом на Джаксън. Усмихнах се, като си спомних как двамата си поделяхме по един от тези ужасно дълги сандвичи. Не се случваше често. Не можехме да си го позволим. Ала винаги когато на мен или на него му останеше някой и друг долар, хич и не се замисляхме. Похарчвахме ги за това пиршество. Дори и след като се преместихме от Бруклин, понякога отивахме дотам за сандвич с кюфтета.