Елин Пелин
Невеста Нена
Рано една есенна утрин из село се разнесе пронизителен женски писък. Из улиците тичаше като замаяна Нена, невестата на Кольо Загорчето, боса, гологлава, с разскубана коса. Лицето и ръцете й бяха оцапани с кръв, която извираше някъде от главата, течеше на широки браздулици по бледния образ и капеше по кирливата пазуха. Нена тичаше, ревеше с всичка сила, с глас, задавен от сълзи, грозен, и викаше към всеки срещнат:
— Хорааа, пребиха ме. Моя мъж ме преби. Здравето ми взема, господ душата му да вземе!
Хората се отбиваха плахо от пътя, гледаха я учудено и я окайваха.
Нена мина край черквата, прекръсти се, без да спира, прецапа с босите си крака воденичната вада и ревешката спря пред училището.
Беше много рано. Нямаше никой наоколо. Нена зарида сред буренясалия двор, помисли нещо и бутна вратата.
— Учителю, прошение да ми напишеш. Кольо, мъж ми, ме утрепа.
Училището бе пусто и рева й прозвуча още по-страшно в празния коридор.
Нена се върна и се обърна с безпомощния си плач към биволицата, която се чешеше на ъгъла.
— Олеле, боже, какво да правя!
Биволицата протегна влажната си муцуна към Нена, погледа я зачудено с големите си очи и продължи да се чеше. Две подранили дечица, облечени в изтъркани дрешки, с торби през рамо, мълчеливо ядяха хляб, клекнали до училищната стена. Като видяха разкървавената жена, те скокнаха уплашени.
Нена почна да трие кървавото си лице с широките ръкави на ризата и да нарежда още по-високо:
— Моя мъж ми здравето взема, господ душата му да вземе!
Децата погледаха, постояха и бързо избягаха зад училището.
Нена се повайка насам-натам и наду гайдата към къщата на помощника.
Той дялкаше нещо на дръвника и като видя Нена такава, остави работата си и я срещна чак на портата.
— Какво си тръгнала из село като клана-недоклана — назад! Не ща да ми плашиш децата!
— Олеле, чичо Симоне — зарева с всичка сила Нена, — моя мъж здравето ми взема, господ душата му да вземе!
— Мълчи, мълчи — викна чичо Симон. — Тю, какво гласище! Не викай толкова, не си в гората. Бил те — бил, мъж ти е, воля му е. Ако ше, ще те бие, ако ще, ще те гали, пък ти си му жена — търпи! Като те е бил, не те е убил!
Стрина Симоница беше си подала главата из къщната врата и гледаше плахо. Чичо Симон й подмигна да си влезе, но тя се престори, че не разбира, и продължи да гледа.
— Я влезни вътре, да не ядеш и ти дървото — подвикна й строго мъжът и тя офейка, като че се изпари.
Невеста Нена престана да вика, но из гърдите й се къртеха дълбоко подавени стонове:
— Как ще се живее вече, чичо Симоне! Викнете го, посъдете го. Всеки ден бой, бой — за нищо и за никакво. От желязо да съм, не мога утрая. Ще ме съсипе.
На пътя бяха се събрали вече купчина любопитни мъже, жени и деца.
— Хайде, хайде, невесто — подвикна помощника, — върви си, не мога да ти помогна. Иди при писаря, той по разбира законите.
Нена пак даде воля на душата си, отпусна глас и запищя към общината.
— Какво има, невесто? — посрещна я писаря пред канцеларията. Той бе спал вътре и сега току-що беше се умил и изтриваше с пешкир мокрото си лице.
— Мъж ми Кольо ме изеде, господин Панайоте. Прошение давам да го съдите — заговори на песен Нена, като извиваше продължително края на всяка дума.
— Къде ти е прошението? — попита сериозно господин Панайот, като метна пешкира на рамо и почна да закопчава ръкавите си.
— Те ми прошението — запя през сълзи Нена и наведе пред писаря разчорлената си коса, която бе слепнала от съсирена кръв. Господин Панайот турна очилата и прегледа внимателно раната.
— Бре, хубаво ти е пукнал кутлицата! С какво те удари?
— С климията ме удари, гръм да го удари!
— Я слушай, Панчо — обърна се господин Панайот към общинския пъдар, който току-що беше дошъл отнякъде, — намери малко вълна да й запарим раната, че ще й изтече мозъка.
— Очите да му изтечат — завика невеста Нена и доброволно наклони глава, докато писаря и пъдаря й запаряха раната.
— Е, какво искаш, невесто? Ако искаш да се развеждаш, дай прошение до владиката — това е негова работа.
— Не искам да се развеждам — зарева Нена, — не искам, не искам. Искам да го смъмрите, да го посъдите, да ме не бие вече!
— Ако го съдиш за побой, ще го затворят.
— Ааа — завика пак Нена, — не ща да го затворят. Кой ше гледа къщата? Не ща!
— Тогава иди при попа да ви помири. Той ви е венчал, той да ви съди.
Нена не чака повече. Тя зарева пак, мина край любопитно натрупаните около нея жени и без да ги погледне, съпроводена от шеги и насмешки, скриви към поповата къща.
Попа, гологлав и без расо, сипваше помия на два угоени шопара и им говореше галено, като ги чешеше зад ушите. Като видя Нена, кървава и разплакана, той я спря със суров глас: