Изпълни желанието и просто, защото думите й го свариха напълно неподготвен. Развърза ръцете й. Гледаше я как ги разтрива, за да ги почувства отново. После й подаде чашата. Едва тогава разбра какво е направил, но вече беше твърде късно да дръпне чашата от ръцете й. Ето че за малко той бе загубил достойнството си и бе престанал да се владее, без дори да забележи, а сега вече беше твърде късно. Тя набързо пресуши чашата на големи глътки, беше толкова жадна, че водата се стичаше по брадичката й. Избърса я с опакото на ръката си и блажено затвори очи. Гледаше я втренчено, а после се чу да казва:
— Искаш ли още?
— Да, моля. Много сте мил.
— Върви по дяволите! Изобщо не съм мил.
Втурна се навън, затръшва вратата след себе си.
Ключът щракна в ключалката. Александра можеше да се закълне, че го чу да ругае под носа си. Можеше да се закълне, че бе чула поне едно „merde“. Очевидно Дъглас я беше научил на една от най-използваните френски ругатни.
Когато остана отново сама, усети как я обвиват грозните пипала на страха. Господи, какво беше направила? Бе разговаряла с него, като че ли беше викарий — толкова открито и доверчиво. Глупачка. Може би сега той замисляше как да я измъчва, как да я накара да плати за онова, което смяташе, че Дъглас е направил с Жанин, тая мръсна долна уличница. Защо ли Жанин бе излъгала любовника си за Дъглас? В края на краищата нали той я беше спасил. Може би искаше да предизвика ревност? Това вече беше прекалено.
Александра лежеше със затворени очи и съжаляваше, че тогава Дъглас не бе разговарял откровено с нея — сега можеше да използва истината срещу обвиненията на Кадудал. Минута по-късно осъзна, че той е забравил ръцете й отвързани. Не можеше да повярва. Вдигна ги и ги погледна.
В нея се вля нова сила. Александра развърза глезените си. Изправи се и веднага се свлече обратно на леглото. Няколко минути разтриваше глезените си, опитваше се да стои на краката си, падаше и отново ставаше.
И когато накрая бе в състояние да ходи, изтича леко до вратата. Знаеше че, е заключена, но въпреки това се опита да я отвори. Отиде до единствения прозорец в стаята. Той беше тесен, може би твърде тесен, за да се провре през него.
Не и оставаше нищо друго, освен да опита.
Дъглас и Тони потеглиха от Кале към Етапъл. Денят беше топъл, слънцето грееше ярко. Беше пазарен ден и по пътищата се нижеха открити фургони, каруци, натоварени магарета, селяни, преметнали на рамо торби, пълни със стока. В Етапъл също беше пазарен ден. Може би това щеше да им бъде от полза, ако се наложеше да бягат. В пазарните дни винаги цари хаос. Освен това тук се бяха събрали всички френски войници, всички дърводелци във Франция, всички занаятчии, чираци и корабостроители. Кадудал беше луд да я доведе на това място. Тук беше повече от опасно. Такова безразсъдство беше напълно в стила на Жорж. Сякаш се изсмиваше в лицето на дявола, сякаш го дърпаше за опашката.
— Този приятел Кадудал да не ти е дал точни указания, Дъглас? Изглежда, знаеш точно накъде да вървим — каза Тони, като приближи до Дъглас.
— Да — отговори Дъглас, гледайки съсредоточено в главата на коня си, — знам точно накъде да вървим.
— Нищо не разбирам. Какво иска от тебе?
Дъглас само поклати глава. Не можеше да си избие от главата онзи проклет призрачен сън. Това не беше нищо повече от сън. Сега осъзна, че бе обмислял трескаво къде би могъл да я заведе Кадудал и сам бе стигнал до същия извод. По някаква неизвестна причина въображението му е сътворило призрак-ясновидец, който да потвърди собствените му умозаключения.
Къщата, където я беше завел, се намираше в чифлика на баба му и Дъглас бе виждал мястото — идеално за намеренията на Кадудал. Да, всичко беше според очакванията му.
Необходим му беше план, трябваше да избере най-добрата стратегия. Чак сега се сети, че Тони му беше задал и друг въпрос, но той не искаше да отговори, не искаше и да търси отговор. До Етапъл имаше още един час, а после до чифлика — още десет минути.
Александра успя да се извие така, че да провре раменете се през мръсния прозорец. От кръста надолу беше по-трудно, но накрая се промуши цялата. Падна по лице и за малко остана просната върху калната земя. Дишаше тежко. Повдигна глава, за да се ориентира.
Отсреща имаше малка, обрасла с плевели градинка, в която бяха оцелели и някакви зеленчукови растения. Намираше се зад къщата. Наблизо имаше порутена конюшня, от чийто покрив стърчаха дъски във всички посоки. Чуваше се писукането на пиленца. На по-малко от десет крачки една коза хрупаше нещо подобно на стар ботуш. Дъвчеше и я гледаше с пълно безразличие.