— Ето — казва Букс.
Екранът застива с пращене. Софи се опитва да увеличи образа, но заради лошото качество на записа картината става още по-размазана. Превърта напред и назад, докато открие възможно най-добрия кадър със субекта.
Няма никакъв шанс да се видят очите. И все пак загубата не е пълна. Овалът на лицето му, издълженият фин нос. Въпреки непромокаемото му яке телосложението му е загатнато — прегърбени рамене, деликатна конструкция. Все е нещо. В момента всеки от нас се чуди дали би могъл да разпознае този човек, ако го срещне очи в очи.
Да, решавам за себе си, но това е продиктувано от твърдоглавието ми. Кой знае дали субектът ни наистина е плешив? Кой знае дали наистина има тлъстини около корема? Степента, до която вече познаваме субекта, неизбежно ни подсказва, че го бива в дегизировката. Представете си го с руса коса, махнете очилата, прибавете костюм и вратовръзка, махнете фалшивото шкембенце и спокойно може да мине за един от нас.
По дяволите, да си го признаем — напълно възможно е да броди сред нас и в абсолютно същия вид като в записа. Защото изглежда точно така, както иска да изглежда: обикновен мъж над трийсетте. Незабележим, незапомнящ се мъж.
Нормален мъж. Безобиден.
55
Букс избутва стола си встрани от бюрото, на което е сложен компютърът, с леко раздразнено изражение. Дени ни беше предупредил да не разчитаме твърде много на записа, но все пак имахме известна надежда, първи шанс да видим субекта лично. Адреналинът започва да спада и да преминава в разочарование.
— Веднага ще го изпратим на техническите сътрудници. Да видим дали ще могат да подобрят качеството на картината — казва той и въздъхва, за да се успокои. — Въпреки това ми се струва, че няма да е достатъчно добра за лицево разпознаване.
Прав е. Не съм добре запозната с технологията за лицево разпознаване. Анализаторите от разузнаването, чиито задачи са в сферата на националната сигурност, имат доста по-голям опит. Но съм работила достатъчно с нея, за да съм наясно с ограниченията ѝ. Профилна снимка на субекта не може да ни е от голяма полза, а макар и да имаме фронтална, не разполагаме с ретината му, както и с редица други отличителни белези — очи, цял нос, скули. Няма начин и да се доберем до информация за текстура на кожата, дали е гладка, или по-груба.
Той така и не позволи камерата да го хване достатъчно добре.
Букс разтрива лице с две ръце.
— Тази сутрин получихме съдебна заповед за претърсване на компютрите на Къртис Валънтайн — съобщава той. — Би трябвало да получим резултати до края на деня. Това ще ни помогне съвсем скоро да установим името на човека, с когото Къртис е трябвало да се срещне — името, което е използвал субектът. Напредваме, хора.
Изсумтявам леко цинично. Букс все пак е прав — Бюрото призна пожарите за убийства едва преди два дни и да, започваме да получаваме резултати.
Само да можехме да се забързаме, казвам си, не за първи, не и за десети път. Познатият рефрен не излиза от главата ми — цялото забавяне е довело до още и още смъртни случаи.
Отново поглеждам към застиналата картина на екрана — размазаната черно-бяла снимка на нашия човек. Почти ни се подиграва, влиза в обхвата на камерата, но не ни дава хубав фронтален поглед, знае с абсолютна точност ъгъла…
Чакай малко.
— Бил е тук преди — изричам. — Ти сам го каза, Букс, знаел е къде е разположена видеокамерата в момента, в който е влязъл.
— Не е било в по-ранните часове — обажда се Дени. — Изгледахме записа от целия ден.
— Тогава е било предния ден — настоявам.
— Възможно е — отвръща Букс и бавно кима. — Да, напълно възможно е.
Скачам от стола и отивам в свободната част на стаята. Щом се развълнувам, започвам да се разхождам, сякаш мозъкът изпреварва крачките ми.