— Не е безумно, Мери…
— Не стига, че изгубих първия мъж, когото мислех за свестен и почтен, но на всичкото отгоре трябва да живея в страх, че мога да бъда осакатена и измъчвана, с пълното съзнание, че съм абсолютна глупачка, затова че допуснах този човек в живота си, че не забелязах…
— Мери, недей…
— И знаеш ли още какво? — показва ми бутилката. — Изпивам тази бутилка и няма да ми се налага да мисля изобщо за това. Изобщо.
Приближавам се и сядам на леглото срещу нея.
— Такава неудачница съм! — проплаква тя. — Как се влюбваш в сериен убиец? — Тя покрива лицето си с ръце.
Слагам ръка върху нейната и я оставям да говори. След малко тя поема дълбоко дъх и простенва.
— Знаеш ли, през целия си живот съм се чувствала като неудачница — казвам. — Със сестра ми Марта бяхме близначки. Въпреки това тя беше много по-хубава от мен. Приличаше на майка ми. По-красива, по-забавна, по-популярна. Аз бях длъгнеста, заровена в книгите, наизустявах квадратни корени и се хвърлях в каузи, посветени на околната среда и жестокостта срещу животни, докато тя беше в отбора на мажоретките и член на ученическия съвет. Винаги съм възприемала себе си като грешка. Като нискокачествен остатъчен продукт. Като загнил плод за боклука.
Мери вперва поглед в мен, а след това отпуска ръце.
— На мен не ми приличаш на неудачница. Нито, като виждам, агент Букман те мисли за такава.
— Е — вдигам длани. — Добра съм. Научих се да се справям с това. Но винаги ужасно много съм ревнувала от Марта. А тя беше толкова мила с мен. Това е наистина ненормално. Марта много ме обичаше. Пред нищо не би се спряла за мен. А аз ѝ отвърнах единствено със завистта си. Сега бих направила всичко… — Поклащам глава и поемам дълбоко въздух. — Искам да кажа, че си неудачница само в собствените си очи, Мери. Не си такава. Преодоляла си невероятни трудности. Ще преодолееш и тази.
Тя ме поглежда с благодарно изражение. Зад атлетичното тяло се крият години, които тази самотна жена е посветила на упражнения, преодоляла е зависимостта си с високо вдигната глава, но не е успяла да открие любовта. В случая с Уинстън Греъм е мислела, че я е открила само за да научи ужасни неща за него. Дали ще се възстанови от това, както го е постигнала след алкохолизма?
— Ела с мен — протягам ръка. — Да си вземем по едно кафе и да излезем на верандата. Денят изглежда прекрасен. Бутилката още ще бъде тук, ако я искаш след това.
Тя хваща ръката ми и ставаме от леглото. Когато тя се изправя, показва се едно бяло плюшено мече.
— Кое е приятелчето ти? — питам.
— О, то си беше тук — отвръща тя. — Но аз имах бяло мече като малка. Носех го навсякъде със себе си. Знаеш ли как го наричах? Бял мечо.
— Много оригинално — коментирам.
Тя се разсмива, а това е добро начало.
— Един ден го забравих в пазарската количка в магазина. Повече не го видях. Бях неутешима с дни. В продължение на цяла година всеки път, когато ходех в супермаркета, търсех Бял мечо. Накарах баща ми да пита управителя дали някой не го е открил. Измислих си истински сюжет как някое мило момиченце го е намерило и го е завело в хубавия си дом.
— Това си е истинска трагедия. — Хващам я под ръка. — Е, аз не съм Бял мечо, но ще ти бъда приятелка завинаги.
— Наистина ли? — пита тя предпазливо.
— Обещавам — казвам. — Като неудачница на неудачница.
106
Изпържвам яйца в тигана и препичам няколко филийки, докато Мери седи отвън на верандата и пие кафе с Дени Сасър. Не чувам какво си говорят, но ги виждам, а Мери изглежда по-развеселена и заинтригувана. Дори ми се струва, че я виждам да се смее.
Дени го бива да играе ролята на дядото, който умее да вдъхва спокойствие. Освен това е прозорлив следовател с десетилетия опит, когото всеки от нас е подценявал в даден момент. Ако не беше Дени, нямаше да се ориентираме към Пенсилвания като възможна локация за субекта ни. Дени пъхна носа си в безценните ми данни, прояви съобразителност и ни отвори път към голям пробив в случая.
Взимам една чаша и се присъединявам към тях на верандата.
— Закуската е готова, щом пожелаете — обявявам.
— Отлично! — възкликва Дени. Неговата жизнерадост ми идва в повече толкова рано сутринта.
Косата на Мери е още рошава от съня. Облечена е в екип за бягане, комплект потник и тениска, въпреки че скоро няма да тренира. Въпреки това изглежда доста по-добре, отколкото преди половин час. Предполагам, че е нормално в живота на пристрастените вечно да са на въртележката, винаги на крачка от ръба на пропастта.
Сядам на едно меко кресло до тях, усещам бриза в лицето си, а те продължават разговора си.