Выбрать главу

Работихме непрекъснато цели седем часа, като напредвахме по сто метра в час. Бързо успяхме да свържем заслоните. Умората започна да се чувствува, когато дойде време да се опъват лентите, за да се свържат постройките с централното седалище на координатора, а него пък — със зоната за приземяване и с централата, произвеждаща енергия, която заедно с хангарите на въздушните ракети е разположена на самите граници на територията.

Утре започва трудното, защото ще трябва да укрепим пистата, като я замажем с шест сантиметрова замазка от пластична смола! И не само това, ще трябва да изолираме и окончателно да поставим тръбите за разпределение на въздуха, водата и електрическата енергия, които сега просто лежат на земята. Не зная защо пиша всичко това. Пясъчната буря, която днес ни изненада в разгара на работата, отслаби повече духа ми, отколкото тялото. И може би сега се страхувам. Защото след като бурята беше внезапно спряла, така както внезапно се бе разразила, над нас се отвори едно небе, изпълнено с такива странни образи, че… Не бих могъл да опиша бесния калейдоскоп от усещания, които в продължение на един дълъг миг ме смутиха. Не мога и не искам. Тук няма никой. И все пак всичко прилича на клопка. Хиляди страхове приемат гигантски размери, като сенки от пламък в дъното на пещера. Но аз не искам да се оставя в техните ръце, не искам да ме разкъсват абсурдни видения.

Джо Ралстон е тук до мен. В момента масажира прасците си.

„Престани най-сетне! — извиква неочаквано с досада. — Дявол да го вземе, какво толкова пишеш в тази тетрадка? Сякаш си поет.“

Ралстон е любопитен. Кой знае какво би дал, за да може да хвърли само един-единствен поглед върху тези страници. От време на време се приближава и ме вижда, че с ръка покривам написаното, прави надменен жест, сякаш иска да каже, не, разбира се, че не ме интересуват твоите драсканици. Всъщност е любопитен, неприлично любопитен до толкова, че ме следи дори когато съм в тоалета. От само себе си се разбира, че аз нито за миг не оставям дневника си. През деня го държа в един вътрешен джоб на работния си комбинезон, а нощем, когато спя, го слагам между фанелката и пижамата си. Невъзможно е да ми го вземе, още повече че сънят ми е лек.

5 април

Умора. Страшна умора. Марс е невъзможна планета.

7 април

Тази сутрин, докато поставяхме полиетиленовите тръбопроводи, внезапно ме обзе носталгия.

Полевият комплекс се ръководеше от Шулц. Ференц Бито беше непосредствено зад него, следеше малката машина с палешник, дълбаеща бразди, закачена за самоходното средство. Зад Бито, на около два метра разстояние, се намираше Михайлович, целият прегърбен в долната част на палешника, където острото торпедо се закача за единия край на тръбата. Аз седях по-долу на неподвижния триножник. Трябваше да следя внимателно бобината, да я придържам така, че полиетиленовия тръбопровод да се разгъва равномерно.

Неочаквано се сетих за Ана. Откакто бях напуснал Земята, твърде рядко бях мислил за жена си. По време на пътуването съзнанието ми беше ангажирано с много нови неща. После, веднъж стъпил тук, вече не ми остана време да мисля. Пейзажът е агресивен, работата изключително трудна и всяко твое действие бива погълнато, унищожено от онова, което се изпречва пред очите ти. Или може би не. Може би нарочно не исках да мисля за нея, заради онази глупава разправия, която имахме непосредствено преди заминаването ми. Спомних си за деня, в който почти се бяхме изгубили в гората в Арлей, пленници на истински лабиринт от едва забележими пътеки сред вековни чворести и застрашително усукани дървета, всичките еднакви, всичките неузнаваеми. Ориентирвах се по мъха по стълбата, а Ана се бе проснала на земята и се смееше.

Ана и гората в Арлей. Усетих много силно миризмата на влажна земя, видях отново играта на светлините сред прозрачните листа, всички онези слънчеви петна по стеблата, по тревата, по роклята на Ана. А мъхът! Един лек, смущаващ аромат. Сякаш каската ми беше пълна, пълна с мъх, сякаш бутилката на дихателния апарат беше изпълнена с аромат на ливада, на прашец, на пещера.