Що се отнася до облицоването: убеден съм, че на Земята тези от Изследователския център все още продължават да спорят. Да… защото някои твърдяха, че бетонът е по-подходящ, а други държаха за синтетичните материали. Тъй като Базата е експериментална, се стигна до там, че взеха соломоновско решение: половината от заслоните да бъдат облицовани с бетон и цимент-гум, другата половина с полистиролова пяна.
Излишно е. Вътре в мен се е насъбрала такава жлъч, че… Искам направо да напиша истината. Уважаеми господа от Изследователския център, вие сте фантазьори! Не видяхте ли какво се случи на Луната с вашия жалък бетон? На всеки два месеца трябваше да се подсилват конструкциите на местата, където се бяха образували пукнатините под влияние на атмосферата, почти лишена от кислород, но богата на въглероден двуокис; стягането на цимента е застрашено във фазата на втвърдяване, водата блика навън отвсякъде и на края се оказва, че куполът над главата ти е целият в цепнатини и пукнатини.
А полистиролът? Пластичните материи имат доста голям коефициент на разширение, това го знаят дори и глупаците. Трябва само да използвате муфи, казахте вие. Не, господа! Муфите сами за себе си не са достатъчни, те решават много малко въпроси. Необходима е съвсем друга система, друго решение. И то е тук, решението, тук в главата на Харолд Бриджис.
Невежи, самонадеяни, надути хора! Защо никога не послушахте Харолд Бриджис? Защо отхвърлихте моите проекти? Защо?
Ана имаше прекрасни коси, дълги, с медни отблясъци. Това е отчайващо. Аз написах „имаше“, както се говори за някой, когото вече го няма. Или може би не, може би е правилно така. Между мен и нея сега лежи нищото, бездна, поради което тя сякаш сега е мъртва.
Върнах се в оранжерията и още щом влязох вътре, всичко започна отначало. За трети път. Съпротивата от моя страна беше още по-слаба. Веднага сграбчих поставката и я запокитих на земята, стъпках стъклата от епруветките като обезумял. Вече не бях в състояние да се контролирам. После, в промеждутъка на един внезапен проблясък, събрах сили и се отдръпнах.
Полазиха ме тръпки, обля ме студена пот. Усещах, че докосвам мозъка си, вътрешностите, кръвта си…
Възбудата ми не премина дори по-късно, когато Ралстон ми съобщи, че Бержерон и Голдуин са в Изолационния отдел под наблюдението на д-р Хорвиц. Защо? Какво ли се е случило с Бержерон и Голдуин?
Ралстон не можа да ми каже. Никой не може да каже. След два часа, когато Рамсей пожелае лека нощ на всички по радиото… Не, Рамсей също няма да каже нищо. В най-добрия случай ще информира Базата, че двама души са били отведени в амбулаторията поради лошо храносмилане. Дори няма да спомене имената им. Рамсей е хитър, никога не казва нищо. Задържа за себе си дори новините от Земята, сякаш са военна тайна.
А засега Бержерон и Голдуин са в изолационното отделение. Изключено е да става въпрос за някаква инфекция: всички сме натъпкани с антибиотици до такава степен, та чак ушите ни бучат. Тогава? Страх ме е. Ако и с Бержерон и с Голдуин се е случило същото, което се случи и с мен… Боже мой! Значи това не се дължи на нервите ми! Има нещо тук, в този гибелен свят, има нещо или… някой, някой, който ни наблюдава, който коварно рови в разсъдъка ни, който ни подтиква да извършваме жестове и действия, въпреки че волята ни се опитва да се противопостави, някой, който би могъл да принуди някой от нас да…
Стига. Вън нощта е като бърлога на призраци. Не искам да полудявам.
Ралстон е глупак.
Нищо… Общо взето, спокойни двадесет и четири часа.
Пропаднали учени = Изследователски център = Некомпетентност.
Може би Ана имаше право. Не трябваше да приемам толкова посредствена длъжност. Тук струвам по-малко от един пилот, няма никаква разлика между мен и един магазинер. А имам четири дипломи: междупланетни науки, ядрена физика, инженерство и космическа биология. Четири дипломи. Две повече от Рамсей, координатора.
В края на краищата негодуванието на Ана беше съвсем справедливо. Можех да си остана в къщи: с моите знания щях да имам работа и купища пари. И всички щяха да ме почитат, рано или късно щях да получа признанието, което заслужавам. Вярно, експедицията на Марс е явление със световен отзвук. Много бяха тези, които изпуснаха случая, няколкостотин. Аз обаче се числя към групата на избраниците. Но това не означава нищо: те не можеха да пренебрегнат човек като мен. Вярно е. Но междувременно ме изпратиха в обслужващия отдел, измервайки ме със същата мярка като Медисон, Ламберти. И Ралстон. Ана имаше право. Аз чаках спокоен и сигурен, че ще възложат на мен задължението координатор. Наивник! На един честен Бриджис се падат винаги по десет Рамсеновци, готови да се вредят по втория начин, да получат подкрепа, да отричат, да клеветят…