Седи до леглото ми и държи снимките помежду ни, така че да не виждам нито тях, нито него. В бележника, с молива, моля писмено Манъс да ми ги покаже.
— Когато бях малък, гледахме доберманчета — разказва ми той иззад снимките. — А когато кученцата станат на шест месеца, им се режат ушите и опашките. Така е прието при тези кучета. Отиваш в мотел, където един човек обикаля от щат на щат и реже ушите и опашките на хиляди доберманчета, боксерчета и бултериерчета.
Пиша в бележника с молива:
— Защо ми разказваш това?
И го размахвам пред него.
— Разказвам ти го, защото онзи, който ти отрязва ушите, е човекът, когото ще мразиш цял живот — казва той. — Не бива да го прави ветеринарят, при когото ги водиш редовно — затова плащаш на непознат.
Манъс продължава да разглежда снимка след снимка и додава:
— Тъкмо затова не мога да ти ги покажа.
Някъде извън болницата, в мотелска стая, пълна с кървави кърпи, с кутия за инструменти, пълна с ножове и игли, или на път по магистралата към следващата си жертва, или коленичил над куче, упоено и рязано в мръсна вана, е мъжът, когото милиони кучета мразят.
Седнал до леглото ми, Манъс казва:
— Просто трябва да пратиш в архива манекенските си мечти.
Модният фотограф вътре в главата ми крясва:
Дай ми милост.
Светкавица.
Дай ми втори шанс.
Светкавица.
Така правех преди злополуката. Наречете ме голяма лъжкиня, но преди злополуката разправях на хората, че съм студентка. Кажеш ли им, че си модел, и те млъкват. Щом си модел, това означава, че те си общуват с по-низша форма на живот. Започват да говорят по бебешки. Изтъпяват. Но като им кажеш, че следваш, те са толкова впечатлени. Можеш да следваш каквото си искаш, без да се налага да знаеш нищичко. Само кажи „токсикология“ или „морска биокинеза“ и онзи, с когото говориш, сменя темата и започва да говори за себе си. Ако номерът не мине, спомени невралните синапси на гълъбите ембриони.
Навремето наистина учех в колеж. Събрах около хиляда и шестстотин кредита за диплома за личен треньор по фитнес. От родителите си чувам, че досега вече можеше да съм станала лекар.
Извинявай, мамо.
Извинявай, Господи.
Имаше време, когато двете с Еви обикаляхме денс клубовете и баровете и мъжете ни причакваха пред вратите на дамските тоалетни. Разправяха, че търсели момичета за телевизионна реклама. Мъжът си даваше визитката и ме питаше за коя агенция работя.
Веднъж майка ми ми дойде на гости. Майка ми пуши. Първия ден, когато се прибрах вкъщи от снимки, тя ми протегна едно кибритче и ме попита:
— Какво означава това?
И продължи:
— Моля те, кажи ми, че не си такава курва като клетия ти покоен брат!
На кибрита бяха написани мъжко име, което не ми говореше нищо, и телефонен номер.
— Намерих и още — осведоми ме мама. — Какви ги вършиш ти тук?
Аз не пуша. Казвам й го. Кибритчетата се трупат, защото съм твърде възпитана, за да откажа да ги взема, и твърде пестелива, че да ги изхвърлям. Тъкмо затова съм напълнила с тях цяло чекмедже в кухнята — с всички тези мъже, които не си спомням, и телефонните им номера.
Минете към особения ден в болницата, пред кабинета на говорния терапевт. Болногледачката ме разхождаше насам-натам за раздвижване, хванала ме за лакътя. Заобиколихме един ъгъл и бум, вътре в отворената врата на кабинета — Бранди Александър. Там — величествена в седналата поза на принцеса Бранди Александър, облечена в прилепнал гащеризон от „Вивиан Уестууд“ във всички цветове на дъгата, променящ цвета си с всяко нейно движение.
Снимачна площадка на „Вог“.
Модният фотограф вътре в главата ми крещи:
Дай ми учудване, миличка.
Светкавица.
Дай ми слисване.
Светкавица.
Говорният терапевт каза:
— Бранди, можеш да направиш гласа си по-тънък, като повдигнеш ларингиалния си хрущял. Това е бучката в гърлото, която чувстваш да се надига, когато пееш възходящи гами.
И продължи:
— Ако поддържаш гласовия си апарат високо горе в гърлото си, гласът ти трябва да се колебае между сол и средно до. Това е около 160 херца.
Бранди Александър и начинът, по който изглеждаше, превърнаха останалия свят във виртуална реалност. Тя променяше цвета си с всеки нов ъгъл на зрение. Една стъпка — и стана зелена. Още една — и стана червена. После стана златна и сребърна, а после остана зад нас, изчезна.
— Горкичкото, клетото заблудено създание — каза сестра Катрин и се изплю на бетонния под. Погледна ме как съм изпружила шия към долния край на коридора и ме попита имам ли роднини.