Минете към това как паркирам фиата с багажник, пълен с любовен товар, на една странична уличка и тръгвам по Бродуей към портиера на хотел „Конгрес“. Аз съм жена с половин лице и влизам в луксозен хотел, един от онези големи, облицовани с полирана теракота хотели дворци, построени преди сто години, където портиерите са облечени с фракове със златни еполети на раменете. Аз съм облечена с пеньоар и халат. Без воали. Половината халат е сдъвкан от вратата на колата и се е влачил по автострадата последните трийсет километра. Щраусовите пера миришат на дим, а аз се опитвам да запазя в дълбока тайна пушката, която съм тикнала като патерица под мишница.
Да, а освен това съм загубила едната си обувка — чехъла с висок ток.
Портиерът във фрак дори не ме поглежда. Да, а косата ми… виждам отражението й в голямата месингова табела, на която пише „Хотел Конгрес“. Хладният нощен вятър е превърнал глазурената ми фризура в сплъстени валма.
Минете към мен на рецепцията на хотел „Конгрес“, където се опитвам да гледам съблазнително. Казват, че първото нещо, което хората забелязвали в теб, били очите. Привличам вниманието на вероятно нощния администратор, пиколото, управителя и някакъв служител. Първите впечатления са толкова важни. Сигурно е заради начина, по който съм облечена, или заради пушката. Като използвам дупката на върха на гърлото си, висящия оттам език и всички белези около него, произнасям:
— Трррссгя ддн чшшвгг.
Всички са направо вцепенени от съблазнителния ми поглед.
Не знам как стана, но в този момент пушката се оказа на бюрото, прицелена в никого конкретно.
Управителят се приближава, облечен в морскосиния блейзър с месинговата табелка, на която пише „Г-н Бакстър“, и казва:
— Можем да ви дадем всички пари в чекмеджето, но никой тук не може да отвори сейфа в офиса.
Пушката на бюрото се прицелва право в табелката „Г-н Бакстър“ — факт, който не минава незабелязано. Щраквам с пръсти и му посочвам да ми даде лист хартия. Пиша с химикалката, прикрепена с верижка към бюрото:
В кой апартамент са сестрите Риа? Не ме карайте да чукам по всички врати на петнайсетия етаж посред нощ.
— Апартамент 15-Г — казва г-н Бакстър. И двете му ръце са пълни с банкноти, които аз не искам, протегнати към мен над бюрото.
— Асансьорите — осведомява ме той — са отдясно.
Върнете се към това как станах Дейзи Сейнт Пейшънс в първия ден, когато поседяхме заедно с Бранди. Денят на замразената пуйка, след като цяло лято чаках някой да ме попита какво се е случило е лицето ми и когато разказах на Бранди всичко.
Бранди — тогава, първия път, след като ме настани на стола, все още затоплен от задника й, и заключи вратата на кабинета — ми даде име от моето бъдеще. Нарече ме Дейзи Сейнт Пейшънс и така и не пожела да разбере с какво име съм влязла през вратата. Аз бях законната наследница на международната модна къща „Сейнт Пейшънс“.
Бранди говореше ли говореше. Свършваше ни въздухът — толкова много говореше, и като казвам „нас“, не говоря само за Бранди и мен. Говоря за света. На света му свършваше въздухът — толкова много говореше Бранди. Амазонският басейн просто не можеше да й насмогне.
— Коя си ти, миг след миг — каза Бранди, — е просто една история.
Онова, което ми трябваше, беше нова история.
— Нека да направя за тебе онова, което направиха за мен сестрите Риа — каза Бранди.
Дай ми кураж.
Светкавица.
Дай ми сърце.
Светкавица.
* * *
Така че се върнете към момента, в който аз съм Дейзи Сейнт Пейшънс и се изкачвам с онзи асансьор, и Дейзи Сейнт Пейшънс тръгва по широкия, застлан с килими коридор към апартамент 15-Г. Дейзи чука на вратата и никой не отговаря. През вратата се чува чача музиката.
Вратата се отваря една педя, но веригата не е свалена и тя спира.
В пролуката се появяват три бели лица едно над друго — Кити Литър, Софонда Питърс и Жизнерадостната Вивиен Вавейн. Лицата им лъскат от крем. Късите им тъмни коси са пригладени с фиби и шапчици за перуки.
Сестрите Риа.
Не знам коя, коя е.
Травеститският тотемен стълб в пролуката на вратата казва:
— Не ни отнемай върховната кралица.
— Тя е целият ни живот.
— Тя още не е завършена. Не сме приключили и половината работа, толкова много ни предстои да извършим по нея.
Показвам им само за миг, през мрежестия розов шифон, пушката и вратата се затръшва.
Оттатък се чува как свалят веригата. После вратата се отваря докрай.
Минете към момента, когато една късна нощ пътуваме между Нейде-никъде, щата Уайоминг, и Кой-го-знай-къде, щата Монтана, когато Сет казва, че когато се раждаш, това превръща родителите ти в Господ. Ти им дължиш живота си, а те могат да те контролират.