Ръката ми — толкова дълго съм държала в нея шепата валиуми, че дланта ми е станала светлосиня в нюанс „Тифани“. Сами двете с Бранди цял следобед, а слънчевите лъчи влизат под все по-нисък и по-нисък ъгъл през големите месингови илюминатори.
— Талията ми — казва Бранди. Графитената й уста изглежда малко прекалено синкава, светлосиньо в нюанс „Тифани“, ако ме питате. Свръхдоза бебешко синьо. — Софонда каза, че талията ми трябва да е четирийсет сантиметра — разказва Бранди. — Аз й казах: „Госпожице Софонда, аз съм с едър кокал. Висока съм метър и осемдесет и два. Няма как талията ми да стане четирийсет сантиметра“.
Седнала върху раковината, аз я слушам с половин ухо.
— А Софонда — продължава Бранди — ми казва, че имало начин, но трябвало да й се доверя. Когато се събуждам в болничната стая, имам четирийсетсантиметрова талия.
Не че не съм слушала тази история в дузина други бани. Още едно шишенце на тезгяха — капсули „Билакс“. Проверявам ги в „Справочник на лекаря“.
Капсули „Билакс“. Слабително средство.
Може би трябва да пусна няколко от тях в нонстоп устата между стъпалата ми.
Върнете се към Манъс, който ме гледа как снимам онази реклама. Толкова красиви бяхме. Аз имах лице. Той не беше така тъпкан с естрогени.
Мислех си, че ни свързва истинска любов. Наистина. Много се вживявах в любовта, но това беше просто една дълга-предълга сексуална връзка, която би могла да свърши всеки момент, защото, в края на краищата, си беше просто „ходене“. Манъс ще затвори електриковосините си очи, ще извърти глава ей така, от една страна на друга, и ще преглътне.
И, да, ще кажа аз на Манъс, свърших точно когато и той свърши.
Разговори в леглото.
Почти през цялото време си казваш, че обичаш някого, когато само го използваш.
Това само прилича на любов.
Минете към Бранди на пода в банята, която казва:
— Всичките — Софонда, Вивиен и Кити — бяха с мен в болницата. — Дланите й се вдигат над плочките и тя прокарва ръце нагоре-надолу по блузата си. — И трите бяха облечени в онези торбести зелени болнични дрехи, с мрежички за коса над перуките и закичени с фалшиви брошки „Херцогинята на Уиндзор“ — казва тя. — Пърхаха подир хирурга и между лампите, а Софонда ми каза да броя обратно от сто нататък. Нали се сещаш — 99… 98… 97…
Очите в цвят „Патладжанени мечти“ се затварят. Бранди поема въздух продължително и равномерно и казва:
— Лекарите извадиха двете най-долни ребра от двете страни на гръдния ми кош. — Ръцете й докосват мястото и тя обяснява: — Два месеца не можах да се надигна от леглото, но имах четирийсетсантиметрова талия. И все още имам.
Едната длан на Бранди се разтваря напълно като цвят и се плъзга по плоския корем, там, където блузата й е затъкната в колана.
— Махнаха две от ребрата ми и така и не ги видях повече — казва Бранди. — В Библията пише нещо за вадене на ребра.
Сътворението на Ева.
Бранди казва:
— Не зная защо им позволих да ми направят това.
И Бранди заспива.
Върнете се към онази нощ, когато Бранди и аз започнахме това пътуване, нощта, когато напуснахме хотел „Конгрес“ и Бранди караше така, както можеш да караш само в два и половина през нощта в открита спортна кола със заредена пушка и упоен със свръхдоза заложник. Бранди крие очите си зад очила „Рей-Бан“ и те й дават възможност да кара в малко усамотение. Мигновен проблясък от друга планета през петдесетте, Бранди увива шала си „Ермес“ около кестенявата си коса и го връзва под брадичката.
Аз виждам единствено отражението си в очилата на Бранди, мъничко и ужасно. Все още съм чорлава и разрошвана от студения нощен полъх иззад предното стъкло. Халатът продължава да се влачи, затиснат от вратата. Лицето ми — докоснете ли моето взривено лице, съставено единствено от белези, бихте се заклели, че пипате портокалови кори и обработена кожа.
Пътуваме на изток. Не съм сигурна от какво точно бягаме — от Еви, от полицията, от господин Бакстър или от сестрите Риа. Или от никого. Или от бъдещето. От съдбата. От порастването, от остаряването. От събирането на парчетата. Сякаш с бягството няма да ни се наложи да продължаваме да живеем. Сега съм с Бранди, защото не мога да си представя как ще се справя без нейната помощ. Защото точно сега тя ми е нужна.
Не че наистина я обичам. Него. Шейн.
Думата „любов“ вече ми звучи доста евтино.
Гледам върховната кралица, забрадена с шала „Ермес“ и с очилата „Рей-Бан“ на носа, с гримирано лице, в пулс-пулс, и пак пулс-пулс, и пак пулс-пулс на насрещните светлини. Това, което виждам, като погледна Бранди, е онова, което виждаше Манъс, когато ме заведе на разходката с лодка.