— Не се блъскайте! — изкрещя тя, но никой не я чу.
Вече нищо не можеше да спре тълпата. Стотиците хора сякаш се бяха превърнали в едно същество. Някои опитаха да се измъкнат, но бяха повлечени в отчаяния бяг към светлината на изхода.
Сакс освободи ръцете си, притиснати между телата на две момчета с издължени от страх лица. Отново удари главата си и неволно погледна към пода. Забеляза парче разкъсана плът. Притаи дъх при мисълта, че може да е трупът на стъпкано дете, но се успокои — беше спукан балон. По земята се търкаляха бебешка бутилка с мляко, парче зелен плат, пуканки, маска на Арлекин, разбит под тежестта на десетки крака дискмен. Ако някой паднеше, щеше да загуби живота си за секунди. Самата Сакс не успяваше да запази равновесие. Струваше ѝ се, че всеки момент ще се стовари на пътеката.
Сетне краката ѝ се отлепиха от земята и тя се озова притисната между две запотени тела — едър мъж с окървавена фланелка, който носеше хлипащо момченце над главата си, и някаква жена с вид, сякаш е пред припадък. Крясъците се усилваха и увеличаваха паниката. Стана невъобразимо горещо и Сакс почти не можеше да диша. Натискът върху гърдите ѝ заплашваше да спре сърцето ѝ. Клаустрофобията я обгърна и тя се почувства, сякаш пропадаше в черна дупка.
„Когато се движиш, не могат да те хванат…“
Тя обаче не се движеше. Беше притисната от задушаващата маса на тежки, мокри тела, които вече дори не приличаха на човешки същества, а на купчина плът и пот, хаос от сплетени крайници.
„Не, само това не! Нека да има някакво движение! Да освободя поне едната си ръка. Да си поема поне глътка въздух.“
Стори ѝ се, че вижда кръв. Стори ѝ се, че вижда разкъсана плът.
Може би беше от нея.
Амелия Сакс почувства, че ѝ прилошава — не толкова от болка или неспособност да диша, а от паника.
„Не! Не падай. Не падай!“
Не можеше да диша. Нито глътка кислород не влизаше в дробовете ѝ. Изведнъж видя нечие коляно на сантиметри от лицето си. Бузата ѝ се удари в него и тя остана притисната така. Надуши миризмата на мръсни панталони, видя износена обувка.
„Само да не падна.“
Сетне си даде сметка, че може би вече е паднала.
31.
Илюзията, почитаема публика, върви в крачка с техническия прогрес.
Часовниковите механизми, магнитите и барутът се използват в представления от самото начало на масовото им производство и дори преди това. Великият илюзионист Робер-Худен използвал електрически крушки във фокусите си, преди Томас Едисън да усъвършенства изобретението си.
Скоро след създаването на огнестрелните оръжия илюзионистите започнали да ги използват. Най-популярен — и най-вълнуващ — от тези номера̀ е оня, при който асистентът стреля срещу илюзиониста, а той трябва да улови куршума с ръка или с устата си.
Този трик бил много разпространен в цяла Европа и претърпял много вариации — с използване на няколко пистолета и на доброволци от публиката, които да стрелят по изпълнителя.
И така, следващият номер в нашата програма е създаден от Уилям Елсуърт Робинсън, световноизвестен илюзионист от далечното минало, който се представял като китаец под псевдонима Чун Лин Су. Той спечелил славата си именно с трика с улавяне на куршуми.
Съществуват много методи за убеждаване на публиката в автентичността на трика. Някои по-смели илюзионисти използват истински пистолети и куршуми и след като ги покажат на зрителите, тайно сменят истинския пълнител с празен, фокусниците от индиански произход през деветнайсети век използвали истински пистолети, но куршумите им били от глина, оцветена със сребриста боя. Елсуърт предпочитал „предварително подготвени“ двуцевки с цевно зареждане. В едната цев се слагал истински куршум, но той не можел да бъде изстрелян. Пушката имала скрита зарядна камера, в която предварително се слагал халосен патрон.
О, почитаема публика, нима виждам загриженост по лицата ви? Нима си мислите, че съм ви „издал чалъма“, както се изразяваме в бранша? Аз ви разказах как действа трикът на Робинсън, какъв е бил неговият метод.
Добре тогава, къде е тръпката в нашия номер?
Къде е мистерията?
Така, на 23 март 1918 година, в апогея на представлението, асистентът на Робинсън насочил два мускета към илюзиониста и стрелял. Илюзионистът се хванал за гърдите и паднал на сцената. Скоро издъхнал. Оказало се, че в истинската цев на едно от оръжията бил сипан барут и дори възпламеняването на халосния патрон било достатъчно за изстрелването на куршума.