Малерик знаеше разположението на стаите в апартамента. Беше идвал веднъж за кратко, предрешен като служител от поддръжката на блока, но тогава си беше набелязал само в общи линии възможностите за бягство. Не бе отделил достатъчно време за по-интимни подробности от живота на прокурора. Сега разглеждаше с интерес дипломите на Грейди и жена му, която бе адвокатка, снимките на роднини и рисунките на дъщеря им, с които можеше да се напълни цяла галерия.
Малерик си спомни срещата с Барнс и приятелите му в „Ривърсайд ин“.
Между бандитите бе избухнал разгорещен спор дали да убие и съпругата и дъщерята на прокурора. В плана на Малерик жертването на свещеника имаше смисъл. Но защо да убива и семейството на Грейди? Той зададе този въпрос, докато дъвчеше превъзходното пуешко.
— Добър въпрос, господин Уиър — отвърна Джеди Барнс. — Отговорът ми е „просто така“.
Малерик кимна замислено; не беше свикнал да се съгласява лесно — нито с публиката, нито с колегите си.
— Е, за мен не е проблем да ги убия — обясни, — но няма ли повече смисъл да ги оставя живи, освен ако не представляват заплаха — например да ме разпознаят? Или, да речем, ако момичето се опита да извика полиция? Вероятно не всички ваши хора одобряват убийствата на жени и малки деца.
— Е, вие сте главният изпълнител, господин Уиър. Правете каквото сметнете за добре — отвърна Барнс, леко недоволен от мисълта за такова милосърдие.
Сега Малерик спря пред хола на Грейди и си закачи фалшива полицейска значка. Погледна се в старото олющено огледало.
Да, той изглеждаше готов за ролята си — като детектив, дошъл да защити прокурора от убийците.
Пое си дълбоко въздух. Успокои се.
А сега, почитаема публика, прожекторите светят, завесата се вдига.
Истинското представление започва…
С небрежно отпуснати ръце Малерик зави зад ъгъла на коридора и влезе в хола.
32.
— Здравейте, как е? — попита мъжът със сивия костюм.
Луис Мартинес, дебел и кротък детектив от екипа на Роланд Бел, се сепна. Той седеше пред телевизора с неделния брой на „Ню Йорк Таймс“ в скута си.
— Човече, как ме стресна. — Той кимна за поздрав, погледна значката и служебната карта на новодошлия и се взря в лицето му. — Ти ли си новата смяна?
— Да.
— Как влезе? Ключ ли имаш?
— От централното ми дадоха.
Новодошлият говореше хрипливо, сякаш е настинал.
— Късметлия — измърмори Луис. — Ние имаме общ. Гадост.
— Къде е господин Грейди?
— В кухнята. С жена си и Криси. Защо подрани?
— Де да знам. Аз само изпълнявам заповеди. В толкова часа ми казаха да дойда.
— Всички сме така — съгласи се Луис, сетне добави намръщено: — Не си ми познат.
— Казвам се Джо Дейвид. Обикновено работя в Бруклин.
Луис кимна:
— Да, и аз там съм започнал. В Седемдесети.
— Това е първата ми смяна тук. Като телохранител имам предвид.
По телевизията вървеше някаква гръмогласна реклама.
— Извинявай, не те чух — каза Луис. — Казваш, първа смяна, а?
— Да.
— Добре. И май ще ти е последната.
Луис хвърли вестника и скочи от креслото. Извади с плавно движение пистолета си и го насочи към Ерик Уиър. Макар по принцип да не повишаваше глас, сега той закрещя в микрофона си:
— Тук е! В хола!
Другите двама полицаи, които чакаха в кухнята — детектив Бел и дебелият лейтенант Селито, — нахълтаха. Сграбчиха Уиър за ръцете и измъкнаха пистолета от колана му.
— Легни! Веднага! — кресна Селито и допря оръжието до главата на престъпника.
„Какво изражение само!“ — помисли си Луис. В кариерата си беше виждал много изненадани престъпници, но този човек можеше да вземе първа награда. Едва си поемаше въздух. Бе загубил способността да говори.
— Откъде, по дяволите, се появи? — попита задъхано Селито.
Бел просто поклати удивено глава.
Докато Луис слагаше два чифта белезници на ръцете на престъпника, Селито се наведе над него:
— Сам ли си? Имаш ли съучастници?
— Не.
— Не ни будалкай!
— Ръцете ми, причинявате ми болка! — изписка арестантът.
— Има ли друг с теб?
— Не, не, кълна се.
Селито заговори по радиостанцията си:
— О, небеса… той проникна в апартамента… Нямам представа как.
Двама униформени полицаи, които се бяха крили зад асансьора, нахълтаха в стаята.
— Изглежда, е прескочил през прозореца — каза единият. — Откъм аварийната стълба.