— Прескочил си от „Ланам“, а? — не се сдържа Бел.
Уиър не каза нищо, но това беше най-вероятният отговор. Бяха оставили полицаи в уличката между хотела и блока на Грейди и по покривите на двете сгради. Никой обаче не се беше досетил, че може да мине по перваза и да скочи на аварийната стълба.
— Няма ли други? — обърна се Бел към подчинените си.
— Не. Изглежда, е сам.
Селито си сложи гумени ръкавици и претърси арестанта. Намери инструменти за проникване с взлом и различни фокуснически принадлежности. Най-странни бяха каучуковите накрайници, залепени здраво за пръстите му. Селито ги смъкна и ги прибра в едно найлоново пликче. Ако не беше толкова напечено — наемен убиец беше проникнал в апартамента, който охраняваха, — десетте изкуствени пръста в пликчето вероятно биха представлявали смешна гледка.
Детективите огледаха пленника си. Уиър беше мускулест и в отлична физическа форма въпреки сериозните поражения от обгарянето — белезите на шията и лицето му бяха големи.
— Някакви документи? — попита Бел.
Селито поклати глава:
— Фалшива полицейска карта.
Уиър хвърли поглед към кухнята.
— О, семейство Грейди не са тук — обясни Бел, сякаш беше близо до ума.
Арестантът затвори очи и отпусна глава на килима.
— Как? Как разбрахте?
— Главният виновник иска да ти отговори лично — отвърна Селито. — Хайде, да тръгваме.
Линкълн Райм погледна окования с белезници убиец, застанал на прага на лабораторията, и каза:
— Добре дошъл отново.
— Ама… огънят…
Престъпникът погледна удивено към стълбището за горния етаж.
— Съжалявам, че развалихме представлението ти — рече хладно Райм. — Явно наистина не можеш да избягаш от мен, а, Уиър?
— Вече не се казвам така! — изсъска мъжът.
— Сменил си си името?
Уиър поклати глава:
— Официално не. Уиър обаче беше името ми преди. Сега се наричам по друг начин.
Райм си спомни думите на Тери Добинс, че пожарът е „убил“ предишната самоличност на Уиър и го е превърнал в друг човек.
Убиецът плъзна поглед по неподвижното тяло на Райм:
— Ти ме разбираш, нали? Сигурно и на теб ти се иска да забравиш миналото си и да станеш друг човек.
— Как се наричаш сега?
— Това име е известно само на мен и публиката ми.
„А, да, неговата почитаема публика.“
Уиър изглеждаше уплашен и унизен. Носеше сив костюм, ръцете му бяха стегнати с два чифта белезници. Вече нямаше перука — истинската му коса беше буйна, гъста и руса. На дневната светлина белезите му се виждаха по-ясно; бяха сериозни.
— Как ме намерихте? — попита хрипливо той. — Аз ви насочих…
— Към цирка. Така беше. — Когато заловеше някой престъпник, настроението на Райм се подобряваше и той ставаше приказлив. — Искаш да кажеш, че ни отклони към цирка. Виж, разгледах внимателно всички улики и реших, че целият случай е прекалено лесен.
— Лесен ли? — изненада се престъпникът и се закашля.
— Криминологията различава два вида улики. Едните са оставени неволно от престъпника, а другите са подхвърлени. Оставени нарочно с цел да ни заблудят. След като всички се втурнаха да търсят запалителни бомби в цирка, ме обхвана предчувствие, че част от уликите са подхвърлени. Изглеждаха прекалено лесни за тълкуване. Обувките, оставени в апартамента на втората жертва, носеха пръст, кучешки косми и растителни остатъци, водещи към Сентрал Парк. Хрумна ми, че един хитър престъпник би могъл да остави тези улики, за да ни насочи на лъжлива следа. А и всички тези приказки за огъня, когато ме посети снощи… — Райм погледна към Кара. — Словесно разсредоточаване, нали?
Уиър огледа младата жена от глава до пети.
— Да — отвърна тя и започна да сипва захар в кафето си.
— Ама аз се опитах да те убия — изхриптя той. — Ако съм ти казал всички тези неща, за да те заблудя, трябваше да те оставя жив.
Райм се изсмя:
— Изобщо не си искал да ме убиваш. Не си имал такова намерение. Искал си да повярвам на думите ти. Още щом си излязъл от къщата ми, си се обадил на пожарната от уличен телефон. Проверихме в телефонната централа. Мъжът, който им позвънил, твърдял, че вижда пламъците от телефонната будка, в която се намира. Само че тя е зад ъгъла. Оттам няма видимост към моята стая. Между другото, Том провери лично. Благодаря ти, Том — провикна се Райм към болногледача, който минаваше пред вратата.
— Моля — отвърна небрежно младият мъж.
Уиър затвори очи и поклати глава; явно едва сега осъзнаваше грешката си.