Грейди се изправи:
— Ако не ми се обадиш до девет часа тази вечер, процесът почва утре.
34.
Сцената не беше нещо особено.
След оттеглянето си от активната илюзионна практика преди десет години Дейвид Балзак бе преустроил задната част на „Дим и огледала“ в малък театър. Нямаше лиценз за увеселително заведение, затова не можеше да събира входна такса, но въпреки това разлепваше афиши и даваше представления — всяка неделя следобед и четвъртък вечер, — за да могат учениците му да изпитат какво е да играеш пред публика.
А какво чувство беше!
Кара знаеше, че разликата между упражненията вкъщи и представленията пред публика е от небето до земята. Когато застанеш пред хората, с теб се случва нещо странно. Невъзможни номера, които при репетициите постоянно си обърквал, преминават гладко благодарение на мистериозното влияние на адреналина, който взема ръцете ти под своя власт и заявява: „Този път няма да се провалиш.“
За сметка на това можеш да прецакаш някой второстепенен номер, като френския фокус с изпускане на монета, който си смятал за толкова прост, че не си си дал труда да се подготвиш, в случай че го объркаш.
Голяма черна завеса разделяше театъра от магазина. Тя се поклащаше от време на време, когато някой отвореше вратата от другата страна.
Сега, малко преди 16 часа в неделя, зрителите влизаха и заемаха местата си — сядаха първо на задните редове (в представленията на илюзионисти никой не иска да седи най-отпред — човек не знае кога ще го повикат като „доброволец“).
Кара стоеше зад завесата на сцената и гледаше залата. Черните стени бяха олющени и надраскани, разкривените дъбови дъски бяха покрити с десетки парченца тиксо от изпълнителите, маркирали движенията си по време на репетиция. За завеса, отделяща стаичката на изпълнителите от сцената, служеше опърпан виненочервен шал. Самата сцена беше малка — три на четири метра.
И все пак това си беше сцена и когато застанеше под прожектора, Кара се чувстваше, сякаш е в самия „Карнеги хол“.
В представленията си повечето илюзионисти изпълняват поредица от фокуси, водещи постепенно към вълнуващ финал. За Кара обаче този подход беше като заря — всеки фойерверк е повече или по-малко впечатляващ, но като цяло се получава усещане за незавършеност, защото в експлозиите няма връзка или ясна цел. Според нея представлението трябваше да разказва нещо, всеки трик да бъде като продължение на предишния и някои от тях да се повтарят на финала. Надяваше се, че така публиката ще остане удовлетворена и ще запази възбудата от зрелището по-дълго.
Театърът продължаваше да се пълни. Тя се чудеше дали ще има много хора, макар че за нея нямаше особено значение. Харесваше един разказ за Робер-Худен, който една вечер заварил само трима души в залата. Той направил такова представление, сякаш театърът бил пълен, но с една разлика — след това поканил тримата си зрители на вечеря у дома.
Кара беше уверена в себе си — господин Балзак я караше да се упражнява усилено дори за тези малки представления. Затова сега, минути преди да излезе на сцената, тя не мислеше за триковете си, а гледаше публиката, за да свикне с нея. Смяташе, че това е най-правилният начин. Имаше много причини за тревога: тежкото състояние на майка ѝ; паричните ѝ проблеми; бавният ѝ напредък в очите на господин Балзак; мъжът, който я беше изоставил преди три седмици с обещанието, че пак ще я потърси.
Фокусите на „Изчезнатото гадже“, „Изпарените пари“ и „Повредената майка“ обаче не можеха да ѝ влияят тук.
Не и на сцената.
Сега за нея беше важно само едно определено изражение по лицата на зрителите. Кара го виждаше много ясно: лека усмивка, блясък на удивление в очите, леко смръщени вежди, които сякаш задаваха вечния въпрос: „Как го прави?“ При добро представление срещаше много лица с такова изражение. При неуспешно — съвсем малко.
Във фокусите има установени жестове, известни като „взимане и оставяне“. Илюзионистът създава впечатление, че превръща един предмет в друг, като просто го взима и оставя следващия на негово място, но публиката вижда как едно нещо се трансформира в друго. Точно това правеше Кара. Взимаше тъгата, скуката и гнева на публиката и на тяхно място оставяше радост, възбуда, спокойствие. Превръщаше зрителите в щастливи хора.
Време беше. Тя отново надникна зад завесата.
За нейна изненада повечето места бяха заети. В хубави дни като днешния посещението обикновено не беше голямо. Джейнин от старческия дом бе тук; огромното ѝ тяло за миг закри входа. С нея бяха още няколко болногледачки от „Стайвсънд манър“. Имаше и неколцина приятели на Кара от списанието и блока ѝ.