Сетне, точно в 16 часа, черната завеса се разтвори и в залата влезе още един зрител — когото тя за нищо на света не очакваше да види на представлението си.
— Достъпно е за инвалиди — отбеляза сухо Линкълн Райм, като влезе с инвалидната си количка между редовете. — Няма да ги съдим.
Преди час, за изненада на Сакс и Том, той предложи да отидат с микробуса (снабден с рампа за инвалидни колички) в магазина и да видят представлението на Кара, като завърши:
— Въпреки че е жалко да похабяваме такъв прекрасен пролетен следобед на затворено.
Когато двамата го изгледаха в почуда (дори преди нещастния случай той никога не беше прекарвал хубавите пролетни следобеди сред природата), той добави:
— Шегувам се. Том, подготви, моля те, микробуса.
— „Моля те“, и таз хубава! — измърмори болногледачът.
Сега Райм огледа залата и забеляза едра чернокожа жена, която го гледаше. Тя бавно се изправи и се приближи, седна до Сакс, ръкува се с нея и кимна на Райм за поздрав. Попита дали те са полицаите, на които е помагала Кара. Той отвърна утвърдително и тримата се запознаха.
Името ѝ беше Джейнин и работеше като болногледачка в старческия приют, където бе настанена майката на Кара.
Райм я изгледа накриво при този израз и тя се поправи:
— О. Така ли се изразих? Исках да кажа „дом за настаняване на граждани в напреднала възраст“.
— Аз съм възпитаник на ЦВТТ.
Жената поклати глава:
— Не съм чувала за него.
— Център за възстановяване от тежки травми — преведе Том.
— Аз го наричах „Изрод-хотел“ — обясни Райм.
— Но на него му доставя удоволствие да е циничен — добави болногледачът.
— Работила съм в отделение за травми на гръбначния стълб. Най-много ни харесваха пациентите, които се държат провокативно. Кротките и веселите ни плашеха.
„Защото — помисли си Райм — те карат приятелите си да им сипят сто милиграма секонал в чашата или, ако могат да движат ръцете си, развъртат кранчето за газта.“
— На четвъртия ли прешлен имате травма? — попита Джейнин.
— Да.
— И сте свалили дихателния апарат. Браво.
— Майката на Кара тук ли е? — поинтересува се Сакс и се огледа.
Джейнин смръщи вежди:
— Ами… не.
— Тя не идва ли да я гледа?
— Майка ѝ не е много запозната със заниманията на Кара — отговори предпазливо негърката.
— Кара ми каза, че е болна — отбеляза Райм. — Състоянието ѝ по-добро ли е сега?
— Да, малко по-добро.
Тук има някаква тайна, досети се Райм, но тонът на сестрата ясно даваше да се разбере, че няма намерение да обсъжда състоянието на пациентите си с непознати.
Лампите изгаснаха и публиката утихна.
На сцената се качи белокос мъж. Въпреки възрастта и признаците за нелишен от пороци живот (нос на пияница и покафеняла от цигарен дим брада) погледът му беше остър, Стойката — изправена, и той стоеше пред публиката със самочувствието на артист. Застана до единствения декор на сцената — дървена имитация на древноримска колона. Обстановката беше скромна, но старецът носеше хубав костюм в съгласие с неписаното правило, че когато е пред публика, човек винаги трябва да е на ниво.
Това явно беше прословутият наставник на Кара, Дейвид Балзак. Той не се представи, но огледа продължително публиката и спря поглед върху Линкълн Райм по-дълго, отколкото върху когото и да било друг. Нищо обаче не подсказваше какво си мисли.
— Днес, дами и господа — заговори той, — имам удоволствието да ви представя една от най-обещаващите си ученички. Обучавам Кара вече повече от година. Тя ще ви покаже някои от най-тайнствените номера в историята на нашата професия, част от които са мои, а други — лично нейни. Не се изненадвайте — добави, като погледна право към Райм, сякаш говореше на него — и не се плашете от нищо, което ще видите днес. И така, дами и господа… представям ви… Кара.
Райм реши да наблюдава представлението от гледната точка на учен. Щеше да се опита да разгадае метода на триковете ѝ. Все пак Кара имаше известна преднина в тази игра на котка и мишка, в която дори не подозираше, че участва.
Младата жена излезе на сцената. Носеше прилепнало по тялото черно трико, изрязано във формата на полумесец на гърдите, и блестящ, прозрачен воал. Кара беше привлекателна, но този бляскав костюм я правеше дори съблазнителна. Тя се движеше като танцьорка, пъргаво и плавно. Последва дълга пауза, през която илюзионистката оглеждаше публиката си, сякаш изучаваше лицето на всеки от присъстващите. Започна да се усеща напрежение.