Младежът погледна към гърдите ѝ, вероятно (но не задължително) за да види дали има пропуск.
— Аха. Полицията. Ами… той е на вечеря. Скоро ще се върне.
— Знаете ли къде вечеря?
— Не. Сега ще ви помоля да напуснете. Не можете да стоите тук.
— Трябва да го видя.
— Имате ли билет?
— Не, аз…
— В такъв случай не можете да го чакате тук. Напуснете. Той не е споменавал нищо за полицията.
— Ама аз наистина трябва да го видя. Важно е.
— Наистина трябва да си вървите. Изчакайте го отвън.
— Може да се разминем!
— Ако не си тръгнете веднага, ще повикам охраната — заплаши той.
— Ще си купя билет.
— Продадени са. А и дори да имахте билет, не можете да стоите зад сцената. Ще ви изпратя.
Той я избута към изхода, където разпоредителите вече проверяваха билетите. Навън тя спря и посочи към един фургон с надпис „Каса“.
— Там ли се продават билети?
Той се усмихна подигравателно:
— Там е касата, но билетите свършиха. Ако искате да питате нещо господин Кадески, обадете се във фирмата му.
Кара изчака известно време, сетне зави зад шатрата и се насочи към служебния вход отзад. Усмихна се на пазача и той ѝ отвърна със същото, хвърли само бегъл поглед към колана ѝ, където висеше служебният пропуск на младежа с френския акцент. Беше го откачила лесно от панталона му, докато сочеше касата с глупавия си, но успешно отвличащ вниманието въпрос.
„Ето ти добър урок — помисли си. — Никога не се заяждай с фокусник.“
Когато се върна зад сцената, тя прибра пропуска и намери една по-отзивчива служителка. Обясни какъв е проблемът — че бивш илюзионист, работил за господин Кадески, е издирван за убийство и полицията търси директора, за да му зададе няколко въпроса. Жената кимна с разбиране. Беше чула за убийствата и покани Кара да изчака, докато Кадески се върне от вечеря. Даде ѝ специален пропуск и я насочи към една ложа за официални гости, като я увери, че ще накара охраната да я уведоми веднага щом директорът се появи.
Докато отиваше към ложата, пейджърът ѝ изпиука.
Щом видя номера, дъхът ѝ секна; веднага изтича при един телефонен автомат и набра с треперещи пръсти.
— „Стайвсънд манър“ — прозвуча в слушалката.
— Джейнин Уилямс, моля.
Наложи се да изчака, стори ѝ се цяла вечност.
— Ало?
— Аз съм, Кара. Мама добре ли е?
— О, добре е. Исках обаче да ти кажа… не храни излишни надежди, но преди няколко минути се събуди и попита за теб. Знае, че е неделя вечер, и си спомня идването ти по-рано.
— Искаш да кажеш, че помни, че съм била аз?
— Да, истинското ти име. След това се намръщи и добави: „Но се представи пак с онзи глупав псевдоним.“
„О, Господи… Възможно ли е да се подобрява?“
— И ме позна и попита къде си. Каза, че искала да ти разправи нещо.
Сърцето на Кара заби лудо.
„Кажи ми нещо…“
— По-добре побързай, скъпа. Може да е трайно, но нали знаеш как е.
— В момента имам важна работа, Джейнин. Ще дойда веднага щом се освободя.
Кара затвори и разтреперана, се върна на мястото си. Напрежението беше нетърпимо. Точно в момента майка ѝ може би питаше за дъщеря си. Мръщеше се разочаровано, че момичето не е там.
„Нека да дойде по-скоро“ — замоли се тя и отново погледна вратата с надежда да зърне Кадески.
Нищо.
Искаше ѝ се да може да направи някакъв фокус и директорът на цирка да се материализира пред нея.
Отново насочи поглед към вратата.
За момент не стана нищо. Сетне се появиха няколко души. Никой от тях не беше Кадески. Бяха просто три жени със средновековни костюми и маски с жални изражения.
Роланд Бел стоеше в началото на една тясна уличка на Долен Манхатън, между високата сграда на съда и някаква невзрачна постройка срещу нея.
Все още нямаше и следа от волвото на Чарлс Грейди.
Никаква следа от Уиър.
„Какво бих направил аз на мястото на убиеца? Как бих планирал покушението? В тази ли сграда щях да се скрия? Или в онази кола? Този минувач не е ли малко подозрителен? Ами тази бебешка количка? Този четирийсетгодишен мъж със сладоледа не е ли малко странен?“
Той отново се завъртя. Къде, къде, къде?
Откъм съда се чу клаксон. Викове. Бел се обърна и се затича по посока на шума; чудеше се дали не е заблуда.
Не, беше обикновена улична свада.
Той се обърна към входа на съда и се озова лице в лице с Чарлс Грейди, който крачеше бавно по улицата. Вървеше с наведена глава, потънал в размисли. Детективът се втурна към него и извика:
— Чарлс! Залегни! Уиър е избягал!