Грейди спря и се намръщи.
— Залегни! — изкрещя задъхано Бел.
Уплашен, прокурорът приклекна между две паркирани коли.
— Какво е станало? — извика. — Жена ми, детето?
— Моите хора ги охраняват — отвърна детективът; сетне извика към минувачите: — Полицейска акция! Разпръснете се!
Хората се оттеглиха моментално.
— Семейството ми! — извика отчаяно Грейди. — Сигурен ли си?
— Добре са.
— Ама Уиър…
— Всичко е било имитация. Избягал е и се крие някъде наоколо. Извикал съм бронирана кола, която трябва да пристигне всеки момент.
Бел отново се завъртя, огледа се.
Сетне се добра до Грейди и застана над него, с гръб към бизнес сградата от другата страна на улицата.
— Стой на място, Чарлс. Ще те измъкна. И Бел вдигна радиостанцията си.
Какво беше това?
Хобс Уентуърт наблюдаваше жертвата си. Прокурорът беше залегнал на тротоара зад някакъв човек по яке, явно ченге.
Мерникът на Хобс бе насочен точно в гърба на полицая; той безрезултатно се опитваше да се прицели в Грейди.
Прокурорът беше залегнал, ченгето стоеше. На Хобс му се струваше, че ако простреля полицая в гърба, може би ще улучи Грейди в горната част на гърдите. Имаше обаче опасност куршумът да се отклони и само да рани Грейди.
Трябваше да действа бързо. Полицаят говореше по радиостанцията си. След броени минути щяха да довтасат десетки ченгета.
„Хайде, отмъстителю — рече си той. — Какво ще правиш сега?“
Полицаят още се оглеждаше, продължаваше да закрива с тялото си Грейди, който клечеше като пикаеща кучка.
Добре. Реши да простреля ченгето в крака. Така полицаят най-вероятно щеше да падне по гръб и да му открие видимост към прокурора. Пушката беше полуавтоматична и можеше да изстреля пет куршума за две секунди. Не беше идеално, но по-добро не можеше да намери.
На ченгето щяха да са му нужни една-две секунди, за да падне или да отстъпи.
Докато наблюдаваше детектива през мерника, Хобс се замисли каква история можеше да измисли за децата в Кантон фолс въз основа на този случай. Исус щеше да влезе в неговата роля, въоръжен с добър лък, и да направи засада на отряд римски войници, които изтезавали християните. Юлий Цезар щеше да се крие сред войниците и да си мисли, че е в безопасност, но стрелата на Исус щеше да проникне сред тях и да убие кучия син.
Страхотна история. Щеше да хареса на хлапетата.
Полицаят още закриваше прокурора.
„Добре, хайде — помисли си Хобс и смъкна предпазителя на голямата пушка. — Няма време. Горете в ада, убийци на християни!“
Прицели се в крака на полицая и постави пръст на спусъка, като със съжаление си мислеше, че ченгето е бяло.
Хобс Уентуърт обаче бе научил едно нещо от живота: човек трябва да улучи целта си, независимо каква е тя.
40.
Роланд Бел усещаше характерната миризма на метал, пластмаса и пот от радиостанцията, която държеше пред лицето си.
— Специален екип четири, готови ли сте?
— Да.
— Добре, хайде…
В този момент отекнаха изстрели.
Бел подскочи.
— Гърмежи! — изкрещя Грейди. — Чух стрелба! Ранен ли си?
— Стой мирно — нареди Бел и също приклекна.
Извъртя се, вдигна пистолета си и се взря в сградата отсреща. Започна да брои трескаво наум.
— Видях къде е — рече накрая по радиостанцията. — Екип четири, трети етаж, петия прозорец от северния ъгъл на сградата. — Сетне се взря в прозореца. — Ох.
— Повтори пак — прозвуча гласът от радиостанцията.
— Казах „Ох“.
— Аха. Добре. Край.
— Какво има? — попита Грейди и понечи да се изправи.
— Не ставай — нареди детективът и се изправи предпазливо. Заоглежда тротоара. Имаше възможност наоколо да дебнат още стрелци. След секунди по улицата се приближи брониран микробус и двамата с Грейди се качиха. Колата потегли към дома на прокурора.
Бел хвърли поглед назад, на улицата се появиха още коли на Специалния отряд.
„Не се бой… той ще ни открие.“
Е, той наистина ги откри.
Бел бе стигнал до извода, че най-вероятно убиецът да се опита да стреля по Грейди от съседната сграда, от някой от долните етажи. Покривът не беше подходящ избор, защото се следеше от десетки видеокамери. Бел остана на открито за примамка, защото знаеше една съществена подробност от случая с освобождаването на заложници — прозорците на новата държавна сграда бяха запечатани и с бронирани стъкла.
Имаше малка вероятност похитителят да използва бронебойни куршуми, способни да пробият два и половина сантиметровите стъкла, но Бел си спомни един израз, който беше чул преди няколко години: „Дори Господ невинаги се презастрахова.“