Затова реши да рискува — да подмами похитителя да стреля — с надеждата стъклото да се напука и да го издаде.
И планът му успя — макар и с една малка промяна, както Бел беше споменал по радиостанцията: „Ох…“
— Екип четири до Бел. Прав беше.
— Казвай.
— Вътре сме. Районът е отцепен. Само… как се наричаха онези… наградите „Дарвин“! Нали се сещаш, за най-тъп начин да се самоубиеш.
— Да, същите. Къде се е праснал?
Бел беше забелязал местоположението на похитителя не по напуканото стъкло, а по голямото кърваво петно, което се появи на единия прозорец. Полицаят от Специалния отряд обясни на Бел, че куршумите с медна обвивка, използвани от похитителя, са рикоширали от бронираното стъкло, пръснали са се и са се забили в тялото му на пет-шест места, най-вече в слабините, където явно бяха засегнали голям кръвоносен съд. Убиецът беше умрял от загуба на кръв още преди пристигането на отряда.
— Кажи ми, че е Уиър — рече Бел.
— Не, съжалявам. Някой си Хобс Уентуърт от Кантон фолс.
Бел се намръщи. Значи Уиър и може би някои негови съучастници още бяха наоколо.
— Намерихте ли нещо, което да подскаже къде може да е Уиър? — попита той.
— Не. Само документите на умрелия. И представи си, сборник с библейски притчи за деца. — Полицаят замълча, сетне добави: — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но има още една жертва, Роланд. Убил е някаква жена, явно за да проникне в сградата… Добре, ще запечатаме стаята и ще продължим издирването на Уиър. Край.
Детективът поклати глава и се обърна към Грейди:
— Никаква следа от него.
Всъщност това беше основният проблем. Може би бяха открили цял куп следи, можеше Уиър да е сред тях — преоблечен като полицай, санитар, репортер, цивилен детектив, минувач или бездомник, — но те просто не го знаеха.
През мътното стъкло на стаята за разпити Констабъл видя мрачното лице на едрия чернокож надзирател. Лицето изчезна и пазачът се присъедини към колегата си в коридора.
Констабъл стана и се приближи до прозореца. Погледна човека, който току-що се бе показал на вратата. Двамата надзиратели разговаряха мрачно.
— Какво има? — попита Джоузеф Рот.
— Нищо — отвърна Констабъл. — Нищо не съм казал.
— О, стори ми се, че чух нещо.
— Не.
Все пак Констабъл се почуди дали не е проговорил: някакъв коментар или молитва.
Върна се при масата. Адвокатът вдигна поглед от бележника си, където беше записал шест имена и телефонни номера, дадени им от съмишлениците на Констабъл в Кантон фолс.
Рот изглеждаше изнервен. Току-що бяха научили, че преди няколко минути някой се опитал да убие Грейди с пушка. Уиър обаче още беше в неизвестност.
— Страхувам се, че Грейди е прекалено уплашен, за да разговаря с нас — сподели адвокатът. Мисля, че трябва да му се обадим у дома и да му кажем какво сме открили. — Той почука по бележника си. — Или поне да дадем този списък на онзи детектив. Как му беше името? Бел, нали?
— Да, същият.
Рот прокара дебелия си пръст по имената в списъка и попита:
— Мислиш ли, че някой от тях ще знае нещо конкретно за Уиър? Те точно това искат, конкретна информация.
Констабъл се наведе и погледна списъка. Взря се в адвоката си и поклати глава:
— Съмнявам се.
— Съмняваш ли се?
— Да. Виждаш ли първия номер?
— Да.
— Това е химическото чистене на улица „Харисън“ в Кантон Фолс. Този е на клуба по голф. Следващият — на баптистката църква. А тези имена? Ед Дейвис, Брет Самюелс, Джо Джеймс Уоткинс?
— Да, това са съучастниците на Джеди Барнс.
Констабъл се изсмя:
— Не. Всичките са измислени.
Рот се намръщи:
— Как така?
Затворникът се наведе и се вгледа в обърканото лице на адвоката:
— Искам да кажа, че не съществуват.
— Не разбирам.
— Разбира се, че няма да разбираш — прошепна Констабъл, — жалък шибан евреин.
И удари адвоката с юмрук в лицето, преди той да успее да се предпази.
41.
Андрю Констабъл беше як мъж, калѐн в скитане из горите и ловуване, в дране на елени и рязане на кости, в цепене на дърва.
Дебеличкият Джо Рот беше лесен противник. Адвокатът се опита да се изправи и да извика за помощ, но Констабъл притисна ръцете му върху масата и силно го удари в гърлото. От устата на Рот се изтръгна приглушено гъргорене.
Затворникът го събори на земята и го заудря със стегнатите си с белезници ръце. След секунди окървавеният Рот лежеше в безсъзнание, с подуто лице. Констабъл го качи отново на стола и го остави с гръб към вратата. Ако някой от надзирателите погледнеше, щеше да си помисли, че адвокатът чете документите с наведена глава. Констабъл събу чорапа му и избърса пода около стола, покри кървавите петна по масата с листове. Щеше да убие адвоката по-късно. Засега имаше нужда от тази невинна сцена.