Хвърли бърз поглед навън, но от Магьосника нямаше следа.
Жената се огледа намръщено. Констабъл се просна на пода. Смяташе да забие молива в лицето ѝ, когато се приближи. Може би щеше да я улучи в окото. Щеше да ѝ отнеме спрея, да я удари в устата. Може би да притисне молива в гърба ѝ. Надзирателите щяха да си помислят, че е пистолет, и да го пуснат да излезе. Уиър сигурно беше наблизо, може би в коридора отвън.
„Хайде, маце. Ела по-близо. Сигурно носи бронирана жилетка — помисли си той. — Целѝ се в лицето.“
— Адвокатът? — попита тя. — И него ли са наръгали?
— Да, беше някакъв чернокож затворник. Нарече ме расист. Каза, че щял да ми даде добър урок. — Той държеше главата си наведена, но усети, че тя се приближава. — Джо е ранен тежко. Трябва да му помогнем!
„Още няколко крачки…“
„Ако той е бял и има интелигентен вид — ако няма липсващи зъби и не мирише на урина, — няма ли да се замислите малко повече, преди да дръпнете спусъка?“
Констабъл изстена.
Почувства, че полицайката е съвсем близо.
— Дайте да видя раната — каза тя.
Той стисна здраво молива. Приготви се за скок. Вдигна поглед.
И видя отвора на спрея на сантиметри от очите си.
Тя натисна копчето и струята го удари право в лицето. Сякаш стотици микроскопични иглици се забиха в устата, носа и очите му.
Констабъл закрещя. Полицайката издърпа молива от ръката му и го изрита. Той се просна по гръб.
— Защо го направи? — изкрещя и понечи да се надигне. — Защо?
Тя се поколеба за миг, сетне отново го напръска с изгарящия спрей.
42.
Амелия Сакс остави спрея на масата.
Сержантът в нея малко се замисли, преди да впръска втора струя газ в лицето на Констабъл.
Когато обаче забеляза златния автоматичен молив в ръката му, Сакс патрулиращият полицай със задоволство чу жалното квичене на негодника след повторната употреба на спрея. Тя се отдръпна и двамата надзиратели сграбчиха затворника и го извлякоха навън.
— Лекар! Извикайте лекар. Очите ми! Имам право на лекар!
— Я млъквай бе.
Надзирателите го повлякоха по коридора. Констабъл започна да рита. Те спряха, сложиха му окови на краката и отново го помъкнаха.
Сакс и други двама надзиратели, които бяха притичали, прегледаха Джоузеф Рот. Той дишаше, но беше в безсъзнание и тежко ранен. Сакс реши, че е по-добре да не го местят. Скоро пристигна Бърза помощ и след като тя провери документите им, санитарите се заеха с адвоката. Освободиха дихателните му пътища, обездвижиха врата му, сложиха го на носилка и го изнесоха.
Сакс огледа стаята и преддверието, за да се увери, че Уиър не се е промъкнал незабелязано. Не, сигурна беше, че го нямаше. Излезе и едва след като получи пистолета си от охраната, се почувства по-спокойна. Обади се на Райм и му разказа какво се е случило, сетне добави:
— Констабъл го очакваше, Райм.
— Очаквал е Уиър?
— Така мисля. Беше изненадан, опита да се овладее, но личеше, че чака някого.
— Значи това е замислил Уиър, да освободи Констабъл.
— Така мисля.
— Как ни заблуди. Отвлече вниманието ни към покушението срещу Грейди. Изобщо не си помислих, че ще се опитат да измъкнат Констабъл — измърмори Райм; сетне добави: — Освен ако бягството не е заблуда и истинската задача на Уиър да е убийството.
Тя се замисли:
— Има и такава възможност.
— От Уиър няма и следа, така ли?
— Никаква.
— Добре, отново ще прегледам уликите от ареста, Сакс. Връщай се да ми помагаш.
— Не мога, Райм. — Тя погледна коридора, където се бяха събрали десетина любопитни. — Тук някъде трябва да е. Ще продължа издирването.
Уроците по пиано за деца на „Сузуки“ включват серия от учебници с десетина произведения с нарастваща трудност. Когато ученикът завърши успешно някой от учебниците, родителите обикновено организират малко тържество с приятели, роднини и учителя по музика, на което детето дава кратък рецитал.
Тържеството за „Сузуки: Том трети“ на Кристин Грейди бе предвидено за следващата неделя и тя се упражняваше усилено за малкия си концерт. Седеше в музикалната стая у дома и тъкмо завършваше „Дива река“ на Шуман.
Стаичката беше тъмна и тясна, но Криси обичаше да стои тук. Обзавеждането се състоеше само от няколко стола, етажерка с учебници по музика и лъскаво пиано.
С известно усилие тя изсвири андантето от „Сонатина в до мажор“ от Клементи, сетне започна сонатината на Моцарт, любимото ѝ парче. Изобщо не смяташе, че свири добре. Полицаите в апартамента я разсейваха. Те бяха много мили, усмихваха се и говореха весело за „Междузвездни войни“, „Хари Потър“ и видеоигри, но Криси знаеше, че всъщност никак не им е до смях. Правеха го, за да я успокоят. Престорените им усмивки обаче я плашеха още повече.