Защото, въпреки че не ѝ го казваха, присъствието на полицията в къщата означаваше, че някой иска да направи нещо лошо на татко ѝ. Тя не се тревожеше, че могат да навредят на нея. Боеше се да не би някой лош човек да ѝ отнеме бащата. Искаше ѝ се той да зареже тази работа в съда. Веднъж се беше престрашила да му го каже, но той ѝ отвърна:
— Нали обичаш да свириш на пиано, миличко?
— Да, много.
— Е, и аз много обичам работата си.
— О, добре — отговори тя.
Само че не беше добре. Защото свиренето на пиано не кара хората да те мразят и да искат да те убият. Сега тя се намръщи и се съсредоточи. Повтори един пасаж, после — пак.
Бе научила, че сега трябва да се преместят в друга къща. Само за ден-два, както я увери майка ѝ. Ами ако беше за повече? Ако се наложи да отменят тържеството? Разтревожена, тя се отказа да свири, затвори учебника и понечи да го прибере в чантата си.
„Хей, я виж!“
На пюпитъра бе сложено шоколадче с ментов пълнеж „Йорк“. Не от малките, а голямо, от онези, които се продаваха на касата в супермаркета. Тя се почуди кой го е оставил. Майка ѝ не обичаше някой да яде в музикалната стая и не разрешаваше на Криси да внася никакви сладки или лепливи неща.
Може би беше баща ѝ. Той се чувстваше виновен заради всички полицаи наоколо и защото се наложи да пропуснат рецитала в Нейбърхуд Скул.
Сигурно това беше — тайно лакомство от баща ѝ.
Криси погледна назад към открехнатата врата. По коридора минаваха хора. Тя чуваше как говорят — спокойния глас на милия полицай от Северна Каролина, с чиито двама синове някой ден щеше да се запознае. Майка ѝ изнесе един куфар от спалнята. Мърмореше недоволно:
— Това е лудост. Как не можете да го намерите? Той е само един. А вие сте стотици. Не разбирам.
Криси се облегна на стола, разопакова шоколадчето и бавно го изяде. Когато свърши, внимателно разгледа пръстите си. Да, по тях бе останал шоколад. Трябваше да отиде в банята и да ги измие. Щеше да хвърли обвивката в тоалетната и да пусне водата, за да не разбере майка ѝ. Това се нарича „заличаване на следите“, беше го научила от едно детективско предаване, което родителите ѝ не позволяваха да гледа, но тя от време на време успяваше да се промъкне.
Роланд Бел бе завел без проблеми Чарлс Грейди в апартамента, където жена му вече събираше багажа за преместването в тайната квартира на полицията в Мъри Хил. Детективът спусна щорите и каза на семейството да не се приближават до прозорците. Това увеличи тревогата им, но неговата цел не беше да ги успокоява. Задачата му бе да ги пази от убиеца.
Мобилният му телефон иззвъня. Беше Райм:
— Наред ли е всичко?
— Тип-топ — отвърна Бел.
— Констабъл е поставен под строга охрана.
— И сме сигурни в надзирателите, нали?
— Амелия каза, че Уиър може да е способен, но надали чак толкова, че да се преобрази в двойник на Шакил О’Нийл.
— Добре. Как е адвокатът?
— Рот ли? Жив е. Пребит е лошо. Още…
Райм замълча; при него някой заговори. На Бел му се стори, че чува тихия глас на Мел Купър.
След секунда Райм отново заговори по телефона:
— Още преглеждам уликите от градския арест. Засега нямам конкретни предположения. Имаме обаче развитие. Бединг и Сол са намерили стаята в „Ланам армс“, от която е ключът.
— На кого е регистрирана?
— Фалшиво име и адрес, но служителката на рецепцията каза, че гостът отговарял напълно на описанието на Уиър. При огледа са намерили използвана спринцовка зад шкафчето. Не сме сигурни, че е оставена от Уиър, но предполагаме, че е от него. Мел откри следи от шоколад и захароза по иглата.
— Захароза — това захар ли е?
— Да. А в самата спринцовка има следи от арсеник.
— Значи е инжектирал отровата в нещо сладко.
— Така изглежда. Попитай Грейди дали напоследък не са получавали бонбони или шоколад.
Бел предаде въпроса на прокурора и съпругата му и те поклатиха глави, удивени от въпроса.
— Не, не държим сладко в къщата — отвърна жената.
Райм попита:
— Каза, че ви изненадал, като проникнал в апартамента на Грейди този следобед, нали?
— Да. Очаквахме да го заловим във фоайето, мазето или на покрива. Не сме очаквали да влезе през главния вход.