Бел забеляза един санитар. Младият латиноамериканец изглеждаше безопасен, но детективът кимна на Уилсън и той спря служителя и провери служебния му пропуск.
Криси беше в операционната вече петнайсет минути. Защо никой не излизаше да каже поне какво е състоянието ѝ?
Грейди продължи:
— Обаче знаеш ли, Роланд? През всички тези месеци, откакто разкрихме заговора в Кантон фолс, аз виждам случая „Констабъл“ в черно и бяло. Нито веднъж не съм помислил, че може да е сив. Преследвах го с всички средства. — Прокурорът се засмя мрачно; погледна към коридора и усмивката му помръкна. — Къде, по дяволите, е този лекар?
Отново сведе глава.
— Но може би, ако го бях видял в сиво, може би, ако не го бях преследвал толкова ожесточено, ако бях допуснал повече компромиси, той нямаше да наеме Уиър. Можеше да не…
Той кимна към мястото, където беше изпратил дъщеря си. Задави се и заплака тихо.
— Мисля, че преподавателят ти не е бил прав, Чарлс — каза Бел. — Поне за случаите с такива като Констабъл. Хора, които вършат подобни неща… човек не може да бъде „сив“ с тях.
Грейди избърса лицето си.
— Твоите момчета, Роланд. Били ли са някога в болница?
Само когато бяха отишли да видят майка си малко преди смъртта ѝ, помисли си Бел, но не го каза.
— Няколко пъти. Все за дребни неща: натъртвания и ожулвания от бейзбола.
— В такива случаи си мислиш, че полудяваш — отбеляза Грейди и отново погледна към празния коридор. — Направо си мислиш, че полудяваш.
След няколко минути в коридора настъпи раздвижване. Един лекар със зелена престилка забеляза Грейди и бавно се приближи. По лицето му не се четеше нищо.
— Чарлс — рече Бел.
Въпреки че седеше с наведена глава, прокурорът вече бе забелязал лекаря.
— Черно и бяло — прошепна. — Боже мили.
Изправи се, за да посрещне медика.
Линкълн Райм гледаше през прозореца към вечерното небе. Телефонът иззвъня.
— Команда, вдигни телефона.
Щрак.
— Да?
— Линкълн. Роланд е.
Мел Купър се обърна със сериозно изражение. Двамата знаеха, че Бел е в болницата с Кристин Грейди и родителите ѝ.
— Как е?
— Добре.
Купър затвори очи за миг, сякаш благодареше мислено на Бога. Райм си отдъхна.
— Няма ли отрова?
— Не. Било е обикновено шоколадче. Няма и молекула отрова.
— Значи и това е за отвличане на вниманието.
— Така изглежда.
— Но какво, по дяволите, означава? — попита тихо Райм, повече себе си, отколкото Бел.
— Готов съм да се обзаложа, че Уиър отново иска да насочи вниманието ни към Грейди — отвърна детективът. — Това означава, че ще опита нещо друго, за да измъкне Констабъл. Все още е някъде в съда.
— Тръгвате ли към тайната квартира?
— Да. С цялото семейство. Ще останат там, докато хванем убиеца.
„Докато? Защо не ако?“
Връзката прекъсна. Райм се извъртя с количката си и се приближи до таблицата с уликите.
„Ръката е по-бърза от окото.“
„Само че не е.“
Какво бе замислил майсторът илюзионист Ерик Уиър?
Райм почувства болезнено напрежение в мускулите на врата си. Погледна през прозореца и се замисли над загадката, пред която бяха изправени.
Хобс Уентуърт, снайперистът, беше мъртъв и Грейди и семейството му бяха в безопасност. Констабъл очевидно бе очаквал да го измъкнат от стаята за разпити, но Уиър не беше направил опит да го освободи. Изглеждаше, че плановете на Фокусника са се провалили.
Райм обаче не можеше да приеме този очевиден извод. С мнимото отравяне на Кристин Грейди убиецът беше отклонил вниманието им от съдебната сграда и Райм прие предположението на Бел, че Уиър ще направи нов опит да освободи Констабъл. Или целта му бе друга — може би се канеше да убие Констабъл, за да не му даде възможност да свидетелства.
Тревогата го измъчваше. Райм отдавна се беше примирил, че никога няма да залови пряко някой престъпник. За сметка на това обаче умът му действаше безотказно. Седнал неподвижно в инвалидната количка или легнал, той бе в състояние да предвиди ходовете на преследваните.
Само в случая с Ерик Уиър — Фокусника, това не му се удаваше. Този човек бе посветил цялата си душа на измамата.
Райм се замисли дали няма друг начин да достигне до отговорите на неразрешимите въпроси в това разследване.