Сакс, Селито и Отрядът за бързо реагиране претърсваха сградите на ареста и съда. Кара беше в цирка и разпитваше Кадески. Том се опитваше да намери Китинг и Лосър, бившите асистенти на престъпника, за да провери дали Уиър не се е свързал с тях отново и дали няма да си спомнят някоя важна подробност. Специален екип претърсваше сградата, където се беше самоубил Хобс Уентуърт, а лабораториите във Вашингтон още анализираха изкуствената кръв.
Какво можеше да стори Райм, за да предвиди следващите ходове на Уиър?
Само едно.
Той реши да опита нещо, което не беше правил от години.
Лично да извърши един оглед. Това претърсване започна от входа на градския арест и го преведе през лабиринт от коридори, озарени от зеленикава луминесцентна светлина; покрай ъгли, очукани с годините от безброй колички с инструменти и провизии; през килери и складове в опит да долови стъпките на Ерик Уиър — и да прочете мислите му.
Тази разходка, разбира се, той предприе със затворени очи, само в мислите си. Въпреки това тя му стори най-уместният способ за преследване на „изчезнатия“ човек.
Светофарът светна зелено и Малерик потегли.
Мислеше за Андрю Констабъл, фокусник в собствената си област, както се беше изразил Джеди Барнс. Като менталист Констабъл можел за секунди да прецени човек и да възприеме поведение, с което да го предразположи. Да повдигне духа му с хумор, мъдрост, разбиране. Да заеме разумна, съчувствена позиция.
Да го прати за зелен хайвер.
Наивници не липсваха. Човек би си помислил, че никой няма да се хване на глупостите на групировки като Патриотичния съюз. Но както бе казал великият импресарио П. Т. Барнъм, всяка минута на земята се ражда по един малоумник.
Докато караше по вечерните улици, Малерик си мислеше развеселено за удивлението, което Констабъл сигурно изпитваше в момента. Част от плана за бягството изискваше Констабъл да зашемети адвоката си. Преди няколко седмици в ресторантчето в Бедфорд Джънкшън Джеди Барнс бе отбелязал:
— Е, господин Уиър, Рот е евреин. Андрю с удоволствие ще му причини болка.
— Това не ме интересува — отговори Уиър. — Ако иска, да го убие. Това няма да се отрази на плана ми. Просто искам да се погрижи за него. Да го извади от строя.
Сега си представяше растящата паника в сърцето на Констабъл, застанал до изстиващото тяло на Рот в очакване Уиър да се появи и да го освободи — което, разбира се, нямаше да стане.
Вратата на стаята щеше да се отвори и десетина надзиратели щяха да извлекат затворника и да го върнат в килията. Процесът щеше да протече по план и Андрю Констабъл, Барнс, Уентуърт и всичките останали селяци от бандата им изобщо нямаше да разберат как са ги използвали.
Докато чакаше на поредния светофар, той се почуди как ли върви разсредоточаването. „Отровеното момиченце“ — мелодраматичен и леко изтъркан номер, но Уиър знаеше от личен опит, че публиката най-лесно се хваща на очевидното. Това, разбира се, не бе най-майсторското разсредоточаване в света, защото не беше сигурно, че полицията ще намери спринцовката в хотелската стая. Не можеше да е сигурен, че момиченцето или кой да е друг ще изяде шоколадчето. Райм и хората му обаче бяха толкова способни, че най-вероятно щяха да намерят подхвърлената улика и веднага да си направят ужасяващото заключение. Сетне щяха да открият, че в шоколадчето не е имало никаква отрова.
Какво щяха да си помислят тогава?
Че има друго отровно шоколадче?
Или че това е поредното разсредоточаване, отклоняващо вниманието им от градския арест, където Малерик можеше наистина да планира бягството на Констабъл?
Накратко, полицията щеше да изпадне в пълно объркване, без ни най-малка представа какво се случва.
Е, това, което се случва през последните два дни, почитаема публика, е върховно представление със съвършена комбинация от физическо и психологическо разсредоточаване.
Физическо — с насочването на вниманието на полицията към апартамента на Грейди и градския арест.
Психологическо — с пренасочването на подозренията от истинския мотив на Малерик към правдоподобната цел, която Линкълн Райм гордо си мислеше, че е отгатнал: убийството на Грейди и бягството на Андрю Констабъл. Щом започнат да мислят в тази посока, полицаите изобщо нямаше да заподозрат истинския план на Уиър.
А той нямаше абсолютно нищо общо със случая „Констабъл“. Всички илюзионистки атаки над първите три жертви, които олицетворяваха циркови професии, обувката с кучешките косми, споменаването на пожара в Охайо и връзката със „Сирк фантастик“… всичко убеждаваше преследвачите му, че целта му не може да е отмъщение срещу Кадески, защото това, както бе казал самият Линкълн Райм, беше прекалено очевидно. Трябваше да има някаква друга цел.