Освен това трябваше да се погрижи за майка си…
Която в момента може би седеше в леглото и си бъбреше с Джейнин, чудеше се къде е дъщеря ѝ — дъщерята, която я беше изоставила в тази съдбовна нощ, когато е трябвало да бъде до нея.
Помощничката на Кадески се появи на стълбите и ѝ махна.
Дали Кадески бе дошъл? Дано да беше…
Младата жена обаче каза:
— Той току-що се обади. Дава интервю за някаква радиостанция и ще закъснее. Скоро ще дойде. Онази е неговата ложа. Изчакайте го там.
Кара кимна и обезкуражена, отиде, където ѝ беше посочила жената. Отново огледа публиката. Магическото превръщане бе завършило. Всички места бяха заети. Децата, мъжете и жените се бяха превърнали в публика.
Дум.
Кара подскочи от силното, глухо кънтене, което прозвуча под купола.
Светлините угаснаха, залата потъна в пълен мрак, нарушен само от червеното сияние на аварийните изходи.
Дум.
Тълпата утихна.
Дум… дум… дум.
Тъпанът биеше бавно. Кара чувстваше вибрациите на звука с тялото си.
Дум… Дум…
Един ярък прожектор освети центъра на арената, където стоеше Арлекин с костюм на черни и бели карета и маска със същия рисунък. Държеше дълъг жезъл високо над главата си, огледа се злобно.
Дум.
Той излезе напред, закрачи по края на арената и зад него се образува дълга процесия. Други герои от комедия дел арте, а също призраци, феи, принцеси и принцове, магьосници. Някои вървяха, други танцуваха, трети се въртяха бавно, четвърти стъпваха на високи кокили с лекотата, с която други хора вървят по улицата, пети се возеха в каруци и колесници, украсени с тюл, пера, дантели и мънички светещи крушки. Всички стъпваха в такт с тъпана.
Дум… дум…
Лицата им бяха закрити с маски, боядисани в бяло, черно, сребристо или златисто, изпъстрени с блестящи петънца. Жонглираха с топки, носеха сфери, бенгалски огън, свещи, фенери, разпръскваха бели конфети като снежинки.
Тържествени, царствени, игриви, зловещи.
Дум…
Едновременно средновековен и футуристичен, парадът хипнотизираше. И ясно показваше едно: каквото и да съществуваше навън, тук то не беше реално. Зрителят можеше да забрави всичко, което знае за живота, за човешката природа, за самите закони на физиката. Сърцата биеха не в собствения си ритъм, а в такт с тъпана; душата вече не принадлежеше на тялото — тя маршируваше в неземния парад към света на илюзорното.
45.
Вече сме на финала на нашето представление, почитаема публика.
Време е за най-зрелищния ни и противоречив номер. Една вариация на „Горящото огледало“.
В представлението ни този уикенд видяхте номера, създадени от знаменити илюзионисти като Хари Худини, П. Т. Слъбит и Х. Търстън. Ала дори те не са се престрашавали да покажат „Горящото огледало“.
Нашият изпълнител е попаднал в самия ад, заобиколен е от пламъци, които го приближават неумолимо — и единственото му спасение е една тясна вратичка, преградена от огнена завеса.
Ала тази вратичка, разбира се, може да не е никакъв изход.
Може би тя е само илюзия.
Аз ви предупредих, почитаема публика, че най-скорошният опит за пресъздаване на този номер завърши трагично.
Знам, защото лично бях там.
Затова, моля ви, за ваше собствено добро, огледайте се за миг и се замислете какво бихте сторили, ако стане такова нещастие…
Но не, твърде късно е за това. Може би единственото, което ви остава сега, е просто да се молите.
Малерик се беше върнал в Сентрал Парк и стоеше под едно дърво на петдесетина метра от сияйния бял купол на цирка.
Отново носеше брада, анцуг и поло с висока яка. Изпод шапката му от десеткилометровия маратон на Манхатън се подаваха кичури руса коса. Фалшиви петна от пот по дрехите му свидетелстваха за сегашното му превъплъщение — в ролята на нисш служител в голяма финансова компания, излязъл за вечерния си крос. Беше спрял да си поеме дъх и гледаше разсеяно към цирка.
Изглеждаше съвършено естествено.
Беше необикновено спокоен. Това му припомни онзи момент непосредствено след пожара в Охайо, когато още не си беше дал сметка за пълните последствия от нещастието. Докато всяка логика говореше, че би трябвало да крещи, той стоеше неподвижно. В един вид емоционална кома. Сега се чувстваше по същия начин, слушаше музиката — басовите тонове се усилваха допълнително от брезента на шатрата. Чуваха се приглушени ръкопляскания, смях, удивени възгласи.