— Задължително ще я изостави — съгласи се Сакс, — но преди това ще се постарае да набере дистанция. — Тя кимна към кутиите с улики. — Занесете това на Райм.
След десет секунди тя вече беше в шевролета си и мощният двигател ревеше.
— Амелия, чакай! — извика Бел. — Специалният отряд скоро ще дойде.
Вместо отговор тя натисна газта и изчезна със свистене на гуми сред облак прах.
Сакс летеше през Сентрал Парк, като се стараеше да избягва пешеходците, по-бавните коли, велосипедистите и хлапетата с ролкови кънки.
Също бебешките колички. Те бяха навсякъде. „Абе тези хора не слагат ли бебетата си да спят следобед?“
Тя извади сигналната лампа на покрива и я включи. Ярката светлина започна да се върти, а Сакс — да натиска клаксона в такт с нея.
Нещо изскочи отпред.
„Мамка му…“ Сакс натисна спирачките и се размина на една боя разстояние с другия автомобил, струващ колкото две нейни годишни заплати. Сетне отново настъпи газта и моторът ѝ се подчини безотказно. Продължи с около осемдесет, докато движението намалее, и около Деветдесета улица отново увеличи скоростта.
От слушалките на радиостанцията ѝ се чу пращене. Тя ги взе от съседната седалка и си ги сложи.
— Ало? — извика, пренебрегвайки всички задължителни реплики при разговорите на полицейската честота.
— Амелия? Роланд се обажда.
Бел също беше зарязал стандартните протоколи.
— Казвай.
— Изпратихме подкрепления.
— Къде е той? — изкрещя тя, за да надвика рева на двигателя.
— Чакай… Добре, излязъл е от северната страна на парка. Закачил един камион, но продължил.
— Накъде?
— Това е било… Преди по-малко от минута. На север.
— Ясно.
На север към Харлем, замисли се Сакс. В тази част на Манхатън имаше няколко изхода от града, но тя се съмняваше, че целта му е някой от тях. Излизането ставаше все през мостове или магистрали с контролиран достъп; можеха лесно да го хванат на влизане.
Най-вероятно ще остави автомобила в някой по-безлюден квартал и ще открадне нов.
От слушалките прозвуча друг глас:
— Сакс, засекли са го!
— Къде, Райм?
— Завил на запад по 125-а. Близо до Пето Авеню.
— Аз съм съвсем близо до Сто двайсет и пета и „Адам Клейтън Пауъл“. Ще се опитам да му препреча пътя. Извикай подкрепления.
— Веднага, Сакс. С колко се движиш?
— Не гледам скоростомера.
— И по-добре! Внимавай.
Сакс натисна клаксона и премина през натовареното кръстовище на 125-а улица. Спря напряко на две от платната, водещи на запад. Изскочи от колата с пистолет в ръка. В източните платна бяха спрели няколко коли. Сакс изкрещя на шофьорите:
— Полицейска акция! Излизайте от колите, скрийте се!
Мъжете се подчиниха.
Сега всички платна на 125-а улица бяха блокирани.
— Всички да се скрият! Веднага! — изкрещя Сакс.
— Мамка му.
— Ехо.
Тя се обърна и забеляза четирима чернокожи младежи, залепени на една телена ограда, които гледаха с интерес австрийския пистолет, спортната кола и червенокосата им собственичка.
Повечето хора на улицата потърсиха прикритие, но тези четиримата останаха. Сякаш бяха на кино. А и защо да бягат? Не всеки ден можеш да видиш такъв екшън в квартала си.
Сакс забеляза маздата в далечината; криволичеше бясно между другите коли и бързо приближаваше импровизираната блокада. Фокусника я забеляза едва след като мина последната пряка, по която можеше да се измъкне. Спря рязко. Зад него един боклукчийски камион също натисна спирачки. Шофьорът и боклукчиите видяха какво става и се разбягаха. Камионът препречи пътя за отстъпление на убиеца.
Сакс отново се обърна към хлапетата:
— Скрийте се бе!
Те се захилиха подигравателно.
Сакс вдигна рамене. Облегна се върху колата си и се прицели. Виждаше лицето му, синята риза с емблемата на „Харли“. Изкуствената му опашка се поклащаше под черната шапка, докато той се оглеждаше за изход.
Ала нямаше къде да избяга.
— Хей ти! В маздата! Излез от колата и легни по очи на земята.
Той не реагира.
— Сакс? — прозвуча гласът на Райм. — Можеш ли…
Тя смъкна слушалките и се прицели в главата на престъпника.
Думите на Мери Шенли прозвучаха в главата ѝ:
„Щом имаш пистолет, използвай го…“
Сакс си пое дълбоко въздух, успокои пулса си и стисна здраво пистолета. Вдигна го малко нагоре и леко вляво, за да компенсира отклонението от приятния априлски бриз.
Когато стреля, човек трябва да забрави всичко освен мишената. Да си представи, че е свързан с нея с невидима нишка, като тънък енергиен лъч. Успешното прицелване много зависи от произхода на тази енергия. Ако източникът ѝ е мозъкът, вероятността да улучиш е голяма. Ако е сърцето — успехът е почти сигурен. Жертвите на Фокусника — Светлана Расникова, Тони Калвърт, Черил Марстън и полицай Лари Бърк — ѝ даваха сила и Сакс беше убедена, че ще улучи.