— Във Вилидж.
Обзеха го спомени.
— Преди да се разделим с жена ми, повечето ни приятели живееха там. И в Сохо — каза бавно.
— Не ходя много на север от Двайсет и трета.
Той се засмя:
— По мое време Четиринайсета беше началото на демилитаризираната зона.
— Май нашата страна надделя — пошегува се тя.
Топчето изчезна и пак се появи, премести се от едната ръка в другата, сетне се запремята във въздуха.
— Откъде този акцент? — поинтересува се той.
— Имам ли акцент?
— Да го наречем интонация… звучене.
— Вероятно от Илинойс. От Средния Запад.
— Аз също съм от Илинойс.
— Не съм стъпвала там от осемнайсетгодишна. Учих в Бронксвил.
— „Сара Лоурънс“, театрално майсторство? — опита се да отгатне Райм.
— Английска филология.
— И тук ти хареса и реши да останеш.
— Ами… хареса ми да живея в големия град. След смъртта на татко майка ми се премести наблизо.
Майка ѝ е вдовица… Като майката на Сакс, помисли си Райм. Почуди се дали Кара има същия проблем с майка си като Амелия. В последните години бе постигнато известно примирие, но в детството на Сакс майка ѝ била сприхава, непредвидима, нервна. Роуз не можеше да разбере защо съпругът ѝ не се стреми да се издигне по-високо от обикновен полицай и защо дъщеря ѝ не желае да поеме към блестяща кариера. Това естествено съюзяваше баща и дъщеря и допълнително влошаваше нещата. Сакс му беше разказвала, че в лоши дни двамата се криели в гаража, където намирали един познат свят — света на машините, подчиняващ се на обикновените физически закони. Двигателите, окачванията и предавките не изпадаха в нервни кризи, не четяха поучителни проповеди и никога не обвиняваха човека за провалите му.
Райм се беше срещал с Роуз Сакс няколко пъти и я намираше очарователна, бъбрива, малко странна и горда с дъщеря си. Знаеше обаче, че отношенията между родители и деца постоянно се променят.
— И как е животът, когато майка ти е наблизо? — попита скептично Райм.
— Звучи, все едно имаш постоянна телефонна връзка с ада, а? Обаче не е така. Страхотна жена е моята майчица. Тя е… ами, какво да ти кажа, майка. Всичките имат нещо общо. Не можеш да ги промениш.
— Къде живее?
— В един старчески дом, в Горен Ийстсайд.
— Много ли е болна?
— Нищо сериозно. Добре е. — Кара разсеяно прокара топчетата по пръстите си и ги скри в дланта си. — Веднага щом се оправи, ще отидем в Англия, само двете. Лондон, Стратфорд, Котсуърлд. Навремето ходих там с родителите си. Това е най-прекрасната ми ваканция. Този път ще карам в лявото платно и ще пия топла бира. Преди не ми позволиха. Бях на тринайсет. Ти ходил ли си там?
— Да. Работил съм със Скотланд ярд. Изнасял съм и лекции. Не съм ходил от… от известно време.
— Илюзионизмът винаги е бил по-популярен в Англия, отколкото тук. Там има толкова много места, пазещи духа на историята. Искам да покажа на мама Египетския музей в Лондон. Той е нещо като световен център на магията и илюзионизма. Ще бъде нещо като поклонническо пътуване.
Той погледна към вратата. Том не се виждаше.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Трябва да взема едно лекарство.
Кара погледна няколкото шишенца с хапчета до стената.
— Не, там, върху библиотеката.
— А, ясно. Коя?
— Най-крайната. „Макалън“, осемнайсетгодишно. И колкото по-тихо го сипваш, толкова по-добре — добави шепнешком той.
— О, аз съм най-подходящият човек. Робер-Худен казвал, че за да станеш добър илюзионист, трябва да притежаваш три качества: сръчност, сръчност и пак сръчност.
След секунди в чашата му вече имаше порядъчно количество уиски — тя наистина го наля безшумно и почти незабележимо. Дори да стоеше до тях, Том нямаше да види. Тя сложи сламка в чашата и я закрепи на подставката на инвалидната количка.
— Сипи си и ти — покани я Райм.
Кара поклати глава и махна към кафеварката.
— Аз се тровя с това.
Райм смукна глътка уиски. Изви главата си назад и изгарящата течност бавно се стече в гърлото му. Не спираше да наблюдава Кара в ръцете. Отпи втора глътка.
— Харесва ми.
— Какво? — попита тя.
— Тази идея за илюзионизма.
„Не ставай сантиментален — рече си. — Винаги когато се напиеш, ставаш сантиментален.“ Тази самопреценка обаче не му попречи да продължи да пие и да добави:
— Понякога наистина е тежко.
Сведе жален поглед към неподвижното си тяло. Веднага съжали за тези думи — и за жеста си — и понечи да смени темата. Кара обаче не изрази никакво съчувствие.