— Още ли не са я извадили?
— Още не са я намерили. Водата е черна като катран, а течението може да я е отнесло на километър, преди да потъне на дъното.
— Значи приемаме, че оръжието и радиостанцията на Бърк са у убиеца — изтъкна Райм. — Лон, трябва да сменим честотата, за да не ни подслушва.
— Дадено.
Детективът се обади в централата и нареди предаванията по случая с Фокусника да се прехвърлят на специална честота.
— Да се заемем с уликите. Какво имаме, Сакс?
— В гръцкия ресторант — нищо. Наредих на собственика да запази местопрестъплението, но той май не ме е разбрал. Или не е искал да ме разбере. Когато се върнахме, масата и подът бяха измити.
— Ами езерото?
— Там намерих някои неща. Той ни заслепи и запали няколко бомбички. Отначало си помислихме, че стреля по нас.
Купър погледна обгорените остатъци:
— Като предишните. Не могат да се конкретизират.
— Добре — въздъхна Райм. — Какво друго?
— Вериги. Два броя.
Убиецът беше стегнал с тях краката и ръцете на Черил Марстън и ги бе заключил със закопчалки като на кучешки нашийник. Купър и Райм ги разгледаха внимателно. На никоя от тях не се виждаше име на производителя. Същото бе положението и с въжетата и тиксото. Сакът, който убиецът беше взел от колата, нямаше марка и бе произведен в Китай. С достатъчно хора понякога имаше възможност да се намери източникът на даден предмет, като се проверят магазинчетата за евтини стоки и уличните сергии. В случая обаче това бе невъзможно.
Купър изтръска сака над една порцеланова паничка. Отвътре изпадна малко бял прах. Техникът го анализира и установи, че това е флунитразепам.
— Наркотикът на изнасилваните — обясни Сакс на Кара.
Имаше също миниатюрни люспи от някаква леплива, прозрачна материя. По ципа и дръжките беше полепнало от същото вещество.
— Не ми е познато — призна Купър.
Кара обаче погледна частиците и каза:
— Леплив парафин. Използваме го за временно залепване на различни предмети. Може би е залепил отворената капсула с наркотика за дланта си. Когато се е пресегнал над кафето ѝ, прахът е паднал в чашата.
— Откъде се взима този парафин? — попита Райм. — Нека да отгатна — може да се намери във всеки магазин за илюзионисти по света — завърши подигравателно.
— За съжаление да — отвърна Кара.
В сака имаше още метални стружки и кръгла черна люспа — сякаш изпаднала от дъното на шишенце със засъхнала боя.
След разглеждане под микроскоп се установи, че металът вероятно е месинг. По стружките имаше сходни следи. Линкълн Райм обаче нямаше представа от какво са, затова нареди:
— Изпрати ги на приятелите ни в Бюрото.
Купър снима увеличените стружки и изпрати снимките по имейла във Вашингтон. Черната люспа се оказа не боя, а засъхнало мастило. Нямаше обаче база данни, по която да установят произхода му.
— Какво е това? — попита Райм и посочи едно пликче, съдържащо някакъв тъмносин плат.
— Тук имаме късмет — обяви Сакс. — Това е якето, което е носил, когато се е срещнал с Марстън. Не успя да го вземе, когато избяга.
— Може ли да се конкретизира? — попита Райм с надеждата да има някакви инициали или етикет.
— Не — отвърна Купър, след като огледа дрехата. — Всички етикети са отрязани.
— Обаче намерихме някои неща в джобовете — отбеляза Сакс.
Първият предмет беше журналистически пропуск на името на репортер от една от големите кабелни телевизии — Стенли Сафърстийн от Си Ти Ен. На снимката се виждаше слаб кестеняв мъж с брада. Селито се обади в телевизията и разговаря с началника на охраната. Оказа се, че Сафърстийн е един от дългогодишните им репортери. Пропускът му бил откраднат предната седмица — на една пресконференция. Райм заключи, че Фокусника е откраднал именно тази карта, защото репортерът приличаше на него: около петдесетте, със слабо лице и тъмна коса.
Началникът на охраната обясни, че откраднатият пропуск вече е невалиден, „но крадецът още може да проникне с него в някоя сграда, защото пазачите и полицията не се заглеждат много-много.“
След края на разговора Райм нареди на Купър:
— Провери Стенли Сафърстийн в компютърната система на полицията.
— Добре, но защо?
— Просто така.
Както можеше да се очаква, резултатът бе отрицателен. Райм не вярваше репортерът да има връзка с Фокусника, но в този случай всичко бе възможно.